Затворник по рождение

— Вдругиден пък ще ти дам да опиташ от моята пикня, че да си спомниш, че си в пандиза, а не в шибания „Риц“ — изрева Ал.

24.

Тежката врата на единичната килия се отвори.

— Имаш колет, Лийч. Тръгвай след мен и без номера.

Лийч се смъкна бавно от леглото и последва надзирателя на площадката отвън.

— Благодаря, че ми уреди единичната килия — процеди той през зъби, докато крачеха по коридора.

— Щом ти почесваш гърба ми, аз ще почеша твоя — отвърна Хаген.

Изминаха останалата част от пътя до канцеларията пред складовете в пълно мълчание. Надзирателят почука няколко пъти по вратата и не след дълго дежурният им отвори.

— Име? — попита той.

— Брад Пит.

— Не ме дразни, Лийч, да не те впиша в доклада си.

— Лийч 6241.

— Имаш пратка. — Дежурният се обърна, свали една кутия от рафтовете зад бюрото и я стовари на плота.

— Виждам, че вече сте я отваряли, господин Уебстър.

— Знаеш реда.

— Знам го. Трябва да отворите пакета в мое присъствие, за да съм сигурен, че нищо не е извадено или сложено допълнително.

— Хайде, отваряй.

Лийч вдигна капака. В кутията имаше последен модел екип за бягане „Адидас“.

— Хубава стока — отбеляза Уебстър. — Някой се е поизръсил.

Лийч мълчаливо гледаше как Уебстър отваря и затваря циповете на джобовете, за да не би да има скрити пари или дрога. Не откри нищо, дори обичайната банкнота от пет паунда.

— Хайде, прибирай го — рече дежурният.

Лийч взе екипа и тръгна към изхода, но дежурният изрева зад него:

— А кутията, тъпако?

Лийч се върна, пъхна дрехата в кутията и я взе под мишница.

— Добро попълнение за гардероба ти — отбеляза Хаген по пътя обратно. — Може би няма да е зле да хвърля пак едно око, като се има предвид, че никога не си стъпвал в спортната зала. От друга страна пък, бих могъл и да си затворя очите.

— Ще ви оставя лептата на обичайното място, господин Хаген — усмихна се Лийч, докато вратата на килията се затваряше след него.

— Не мога да живея повече в лъжа — театрално изстена Девънпорт. — Не разбирате ли, че на нашата съвест лежи съдбата на един невинен човек, който е сега в затвора и ще остане там до края на дните си?

Още когато Девънпорт отпадна от сценария на сапунката, Крейг знаеше, че няма да мине много и състудентът му ще изпита потребност от някакъв театрален жест. Човекът нямаше за какво да мисли, докато „си почива“.

— Какво смяташ да правиш? — попита Пейн и запали цигарата си с престорено безразличие.

— Да кажа истината — доста патетично декларира актьорът. Очевидно бе репетирал репликата. — Смятам да дам показания при обжалването. Ще кажа какво всъщност се случи онази нощ. Може и да не ми повярват, но поне съвестта ми ще е чиста.

— Направиш ли го — отбеляза Крейг, — и тримата отиваме в затвора. — Замълча за по-голям ефект и добави: — До края на дните си. Това ли искаш?

— Не, но въпреки всичко това ще е по-малката злина.

— И не ти пука, че под душа ще те опъват стокилограмови шофьори на камиони? — допълни Крейг.

Девънпорт мълчеше.

— Да не говорим за унижението, на което ще бъде подложено семейството ти — обади се Пейн. — Сега може да нямаш ангажименти, но те уверявам, Лари, че решиш ли да се явиш в съда, това ще е твоето последно представление.

— Имах достатъчно време да обмисля последиците — рече Девънпорт високопарно — и съм взел решението си.

— Помисли ли за Сара и за последиците за кариерата й? — попита Крейг.

— Помислил съм и когато се видя с нея, смятам да й споделя намеренията си. Убеден съм, че ще одобри решението ми.

— Ще ми направиш ли една услуга, Лари? — продължи Крейг. — Заради старото ни приятелство.

— Каква? — попита Девънпорт и го изгледа подозрително.

— Изчакай само една седмица, преди да говориш със сестра си.

Актьорът се поколеба, но после каза:

— Добре. Една седмица. Но нито ден повече.

Лийч изчака да загасят лампите в десет часа и едва тогава слезе от леглото си. Взе пластмасовата вилица от масата и отиде до тоалетната чиния в другия край на килията — единственото място, което надзирателят, който правеше редовната си проверка, нямаше как да види през шпионката на вратата.

Смъкна панталоните на новия си екип и седна на капака на тоалетната чиния. Със зъба на вилицата започна да къса едната от трите успоредни ивици на единия крачол. Работата бе пипкава и бавна и му отне повече от четирийсет минути. Най-накрая успя да измъкне дълго и тънко като конец целофанено пакетче. Вътре имаше достатъчно количество фин бял прах, който можеше да задоволи нуждите на наркоман за поне един месец. Устните му се разтегнаха в усмивка. Оставаха още пет такива тройни ленти на панталоните, което означаваше, че е осигурил печалбата си, включително и полагащото се на Хаген.

— Мортимър трябва си е намерил доставчик — съобщи Големия Ал.

— Какво те кара да мислиш така?

— До вчера не пропускаше да се яви. Докторът дори бе започнал с него програма за детокс. Днес никакъв го няма.

— Да, явно си е намерил доставчик — заключи Ник.

— И не е никой от редовните — уточни Ал. — Разпитах всички.

Дани се стовари отчаян на леглото си.

— Не се коси, Дани Бой. Ще се върне. Всички се връщат.

— Посещения! — разнесе се познатият глас и миг след това вратата се отвори широко.

Дани се присъедини към тълпата затворници, които се надяваха на посещение.

Така му се искаше да може да съобщи на Бет, че е открил доказателството, което Редмейн търсеше, за да спечели новото дело. А сега му оставаше само да се надява, че предвиждането на Ал ще се сбъдне и Мортимър пак ще опре до услугите на затворническата болница. Дано само да не бъде твърде късно.

Хората с дълги присъди много приличат на корабокрушенци — улавят се и за най-мъгливата надежда. Дани стискаше здраво юмруци, докато крачеше към крилото за посещения. Беше се зарекъл да не се издава пред Бет, че нещо не е съвсем наред. Винаги когато беше с нея, не се отпускаше. Все едно какво му костваше това, той държеше тя да не губи надежда, че рано или късно нещата ще се оправят.

Изненада се, когато чу, че ключалката на неговата килия прещраква, защото при него нямаше посещения. Трима надзиратели връхлетяха вътре. Двама го сграбчиха и го изхвърлиха от леглото. Докато падаше, сграбчи вратовръзката на единия, но тя остана в ръката му. Беше забравил, че копелетата отдавна носят само връзки с клипс, за да не могат да бъдат удушени с тях. Единият светкавично изви ръцете му назад, другият го изрита зад коленете, а третият щракна белезниците зад гърба му.