Зелено дайкири

— Всички са щастливи — каза господин Ръфълс.

— Можеш да намериш логично оправдание на всичко.

— Искам само да изтъкна, че целта понякога наистина оправдава средствата.

— Добре, разбрах. Молбата ти е незаконна, но в извратеното ти съзнание е справедлива по свой начин.

— Знаеш ли колко много обичам Боби?

Тя разбърка шейка си със сламката.

— Това е едно от реабилитиращите те качества.

— Бих направил всичко за него, законът да върви по дяволите.

— И къде е моето място?

— Има една разярена амазонка, която се казва Лиса Равкдрайв, лекарката, която твърди, че съм неспособен да се грижа за Боби. Тя е главният свидетел на Цинкавич.

— Ще свидетелствам в твоя полза, ако това искаш.

— Горе-долу.

— Тогава какъв е проблемът?

— Казах на Равкдрайв, че съм сгоден, и тя иска да се запознае с годеницата ми.

— Защо казваш такива неща?

— Импровизирах.

— Импровизирах — обади се господин Ръфълс.

— Коя е щастливката… — Лицето на Виктория пребледня. — Не, не може да бъде.

— Ще се преструваш само няколко часа. Аперитив, вечеря, десерт, нищо повече.

— Това не е етично…

„Естествено, че това ще е първата й реакция.“

— Напълно незаконно…

„Втората също.“

— Измама пред съда…

„Стига толкова!“

— Може да ни отнемат правата.

— Е, ще го направиш ли?

— Не! — тя се дръпна от него и тръгна по една сенчеста пътека.

Той се затича след нея.

— Виктория, ти си единствената ми надежда.

— Защо аз?

— Катрин Зита Джоунс е обвързана.

— Аз също. — Тя навря годежния си пръстен в лицето му.

— Пък и никой няма да повярва, че сме сгодени.

— Не съм сигурен, но мисля, че току-що ме обиди.

— Аз не умея да лъжа.

— Никога ли не симулираш оргазъм?

— Твоите гаджета може и да го правят.

— Правят го, когато са сами. Моля те, Виктория, наистина разчитам на теб.

Тя сбърчи чело по същия начин, както правеше в съда, когато се мъчеше да намери решение на някой проблем.

— Дори и да можех да убедя докторката, че съм ти годеница, не бих го направила.

Над главите им птиците се виеха над дърветата и вдигаха врява с техните писукания и чуруликания, гукания и свиркания.

— Знаеш ли каква е основната разлика между нас двамата? — попита той.

— Аз ще стана съдия, а ти ще свършиш в затвора.

— Отказваш да поставиш под съмнение властта.

— Поставям я под съмнение. Но няма да я пренебрегна.

— Смяташ ли, че държавата трябва да ми отнеме Боби?

— Разбира се, че не.

— Тогава ми помогни.

— Не мога и няма да наруша закона.

— На нищо ли не те научих? Законът не върши работа. Затова ти трябва да го изработиш.

— Съжалявам, не мога да го направя.

Раздразнението му прерасна в гняв.

— Майната ти, не мога да повярвам! Ти продължаваш да се държиш като шибан робот. Досега трябваше да си разбрала, че на Мадам Справедливост й го вкарват кучешката. Законът се навежда върху стола като момиче в хотелската стая на Коби Браян*.

[* Известен баскетболист от Националната баскетболна асоциация на САЩ. — Б.пр.]

— И казват, че не си бил чаровен.

Излязоха от джунглата, тишината запълваше пространството между двамата и ги отдалечаваше един от друг. Покрай езерото майка снимаше двете си малки момиченца с пурпурни какаду на раменете.

Стигнаха до края на залива. Рачета, големи колкото нокът, се бяха скупчили по мокрия пясък. Накокошинени рибарки проверяваха дали не е останало нещо за хапване по плажа. На другия бряг биеше камбана и бариерата се спускаше. Движението по Венецианския мост беше спряно.

— Трябва да ти кажа нещо за Боби — каза той.

— Каквото и да кажеш, няма да променя решението си.

Спряха под една бурсера, малките й червени плодове висяха на гроздове. Лицето на Виктория беше половината на слънце, половината на сянка.

— Когато Боби беше на десет — започна Стив, — майка му Джанис се премести да живее в една комуна в Панхендъл. Вселенските приятели на не знам си какво. Психопати и наркомани. Когато Джанис не беше друсана, биеше Боби и му крещеше стихове от Библията. Когато се надрусаше, го затваряше в клетка за кучета и отиваше в града за няколко часа или няколко дни.

— Боби ми каза за клетката. Звучи ужасно. Честно, Стив, бих искала да ти помогна, но…

— Той напредва с всеки изминал ден. И щом успея да му осигуря специално обучение, ще се справя още по-добре. Но тази гадна докторка иска да ми го отнеме и да го прати в болница.

— Как могат да го направят, след като ти си му наставник?

Подвижният мост вече беше вдигнат и едномачтовият платноход се понесе през него, докато колите се отдръпваха към сушата на запад и към Бискайския залив на изток.

— Джанис никога не е подавала жалба за това, че взех Боби, така че в момента положението му е неуредено според закона.

Тя се замисли за миг.

— Отвлякъл си го?

— Спасих го — поправи я той. — Но на никого не съм казвал как. Досега.

И тогава й разказа. Разказа й за нощта с мразовития дъжд, за студената супа, която Джанис беше занесла на Боби в бараката, за това как беше влязъл вътре и беше открил Боби, затворен в клетка. Разказа й и за брадатия мъж с голямата сопа и как се биха, за пукнатия му череп и кръвта, която шурна по пода. Разказа й за изстрелите и как тичаше през гората с Боби на ръце, преследван от лаещи кучета и мъже с пушки.

Когато свърши, Виктория се беше втренчила в него, устните й бяха леко разтворени, думите се опитваха да излязат. Тя се почувства толкова крехка, че можеше да се пръсне на парченца като бял порцелан.

— Не бих могла дори да си представя подобно нещо.

— Докато тичах, а Боби ме стискаше с ръце през врата, знаех, че никога няма да ме хванат, стига да не падна. Можех цял живот да бягам. Да избягам наистина. Но нямаше смисъл. Тогава го осъзнах. Сякаш така е било писано. Можех да тичам така дълго, докато някой ден най-накрая изнеса горкото дете от ада и му върна живота. Понякога в полусън чувам как дъските проскърцват и си казвам — ето ги. Мъже с факли и сопи, ще ме убият и ще отведат Боби. Тогава се събуждам и се питам, ако това са моите кошмари, какви ли кошмари сънува Боби?