Зелено дайкири

„Не само че ще загубиш племенника си. Ще идеш право в затвора.“

С какви доказателства разполагаше той? Дори нямаше време да мисли за това. Трябваше му доза кофеин, за да разбуди мозъка си и да се качи тичешком в съдебната зала. Но стоеше приклещен на опашката зад приятелите си, които не отиваха никъде и имаха много време да стигнат дотам.

— Какво си се разбързал бе, младеж? — попита го Марвин.

— Гаранцията е след десет минути. Виктория ме чака.

— Значи успя да я омаеш, а? — гласът на Марвин огласяше кафенето.

— Не, само работим заедно.

— Улучила те е право в сърцето, а, Стивърино?

— Марвин, познаваш ме. Никога не бих подкупил ченге, излъгал съдия или преспал със съдружника си.

— Три лъжи в едно изречение. Това е рекорд, Кадилак?

— Не и за Стив — Кадилак Джонсън смеси половин чашка безкофеиново с половин чашка обикновено, после сипа обезмаслена сметана отгоре и добави четири лъжички захарин. Явно искаше да се подслади.

— Вярвам на нашия Стивън — обади се Тереса Тораньо.

— Благодаря ти, Тереса — отвърна Стив. — Ти си моят първи клиент и последен приятел.

— Никога няма да преспиш със сеньора Лорд, hasta que ella diga que si. Докато тя не каже „да“.

Марвин се закашля от смях и двамата с Кадилак удариха високо ръце, или поне толкова високо, колкото им позволяваше артритът.

— Стига, момчета, тя е сгодена — запротестира Стив.

— Откога техническите подробности те притесняват? — изстреля в отговор Марвин.

Стив си погледна часовника. След осем минути задникът му или трябваше да е паркиран пред съдия Алвин Шварц, или щяха да го обвинят в обида на съда заради закъснение.

— Виждали ли сте как я гледа? — попита Марвин останалите. — Много е лапнал.

— Напомня ми за една мадама в Канзас Сити. — Кадилак сръбна от кафето. — Разкъса ми сърцето и го даде на морските котки. — И той запя: — „Жено от Канзас Сити, какво направи с мен…“

Марвин беше на касата и ровеше за дребни.

Стив се провикна:

— Пиши го на моя сметка.

— Por Dios!* — възкликна Тереса.

[* За Бога! (исп.). — Б.пр.]

Кадилак се хвана за гърдите.

— Пейсмейкърът ми ще даде накъсо.

— Големият мачо! — каза Марвин. — Ако знаех, че той плаща, щях да си взема и кифла.

— Побързайте — подкани ги Стив. — Трябва да освободя една невинна жена под гаранция.

— Видях клиентката ти и не е толкова невинна — каза Тереса.

— Истинска шафрантия — съгласи се Марвин.

— Какви ги говориш? — попита Стив.

— Огромно деколте, много ниска класа — отвърна морализаторски Тереса.

Тереса беше учила английски като дете в Хавана преди Кастро в изисканата Ръстън Академия. Докато говореше, Стив си представяше красивия й женски почерк с равни разстояния между всяка дума.

— Стига, Тереса, това, че ти не харесваш как се облича госпожа Барксдейл, не значи, че е убила съпруга си.

— Не знам какво е намирал Чарлс Барксдейл у нея. Освен очевидното.

— Е, Чарлс Барксдейл — намеси се Тереса — бе от висока класа.

— Познаваше ли го?

— Не лично. Но съм го слушала да говори на семинар, който спонсорираше. „Жените поети, изтерзани души“. Стори ми се изключително чувствителен мъж.

— Особено с кожен бандаж отпред — каза Стив.

— Лично аз смятам, че тя го е убила — заяви Тереса Тораньо.

22.

Хитрата акула

— От всички съдебни зали на всички области в този мочурлив щат точно в моята ли трябваше да влезеш? — попита съдия Алвин Шварц.

— Добро утро и на вас, Ваша милост — отвърна Стив.

Виктория знаеше, че съдията се слави като голям проклетник. Беше се явявала на два пъти пред него за насрочване на дела и той й се стори сприхав, нетърпелив и груб. Известно беше още, че пуска газове на съдийските конференции и обвинява за това стенографа. Стар, нисък и сърдит, съдия Шварц никак не обичаше млади, високи и щастливи мъже адвокати. Беше оцелял след три опита да бъде свален от съдийската банка за невъздържани забележки, сексуален тормоз и придремване по време на процесите.

— Наясно съм с всичките ви щуротии, господин Соломон.

— Много благодаря, Ваша милост — отвърна Стив, сякаш го бяха номинирали за Мъж на годината.

На прокурорската банка Рей Пинчър се сдържаше да не се усмихне. Седнала до Виктория, Катрина се въртеше на стола си. Беше облечена с оранжев затворнически гащеризон вместо с обичайните дрехи с марка „Прада“.

Съдията каза:

— Ако направите някаква пакост в съдебната ми зала, господин Соломон, ще ви изпратя там, където никога не сте бил.

— Вече съм бил в затвора, сър.

— Говоря за правния факултет.

От другата страна на пътеката Пинчър тихо се изсмя.

— Какво става? — попита Катрина.

— Всичко е наред — успокои я Виктория, като я потупа по ръката. — Стив знае какво прави.

Опитваше се да окуражи клиентката им. Себе си също.

— Това вие ли сте, госпожице Лорд? — Съдията надникна над очилата без рамки.

— Да, Ваша милост.

— Не трябва ли да сте от другата страна на залата?

— Вече съм защитник. Съдружничка съм на господин Соломон.

— Последната красива блондинка, която доведе тук, беше надуваема. — Съдията махна към Катрина с чукчето си. — Това ли е малката женичка, която затрила съпруга си?

— Възразявам, Ваша милост — намеси се Виктория.

— Не си развявайте гащите. Тук няма съдебни заседатели, само чакалите от пресата са дошли — съдията размаха чукчето към галерията, където жужеше една телевизионна камера и дузина репортери си водеха бележки. — Кой написа, че трябва да бъда дискредитиран?

Три ръце се вдигнаха. Съдията се изкашля и се обърна към банката на обвинението.

— Ето какви са правилата, господин щатски прокурор. Не искам да слушам рап от гетото. Нито пък… — той се обърна към съдебния пристав, млада чернокожа жена, цялата на плитчици. — Уанда, каква беше онази малоумна музика? Хоп-скоч?

— Хип-хоп — отвърна тя.

— Никакъв хип-хоп и никакви Бубони.

— „Ебоникс“ — поправи го Уанда.

— Кое е това дете на първия ред?

— Моят племенник Боби — отвърна Стив.

— Чух за номерата с думи, които правиш, малък разбойнико — съдията навря кутрето си в ухото, завъртя го и се провикна: — Доналд У. Рамсфелд.