Зелено дайкири

На Стив това му прозвуча като заплаха. Нещо, което би казал Цинкавич. Помъчи се да запази самообладание. Нямаше смисъл в доклада си Равкдрайв да добави и „войнствен“ до „не бърше праха“.

— Сигурна съм, че майката на Робърт иска той да получи възможно най-добрите грижи — продължи Равкдрайв.

— Джанис е пълна ненормалница, която се грижи само за себе си. Аз съм единственият човек, на когото му пука за Боби.

— Тогава би трябвало да искаш най-доброто за него.

Стив усети, че се разгорещява, което почти никога не му се случваше в съда. Да защитаваш себе си беше друго. Невъзможно беше да останеш безпристрастен.

— Няма по-добро място от „Рокланд“ за гениални аутисти — продължи Равкдрайв. — Робърт може да придобие професионални умения, а ние можем да научим повече за него и останалите като него.

— Няма да ви позволя за тикате електроди в мозъка му.

„Спокойно. Не се пали.“

— Трансчерепното магнитно стимулиране не е опасно. А медикаментозната ни терапия е доста обещаваща.

Тя се приближи до Боби и го погали по бузата, той се сгуши още по-навътре в канапето.

— Каквото и да му се е случило, способностите му за запаметяване са като на високоинтелигентните аутисти, но за разлика от тях, той няма органични мозъчни увреждания. Осъзнавате ли каква рядка възможност е това?

— За вас или за Боби?

— Неотстъпчивостта ви ще бъде отбелязана в съдебния ми доклад — сега звучеше съвсем като Цинкавич.

— Би трябвало да останете безпристрастна, докторе, а не да играете по свирката на Цинкавич.

— Смятате, че има заговор срещу вас, така ли? Чувствате ли се преследван, господин Соломон?

— Чувствам се сякаш са ме ритнали в слабините.

— Имате ли необясними изблици на ярост?

— Мамка му! Искате да ме изкарате психопат, докторе, давайте тогава.

— Езикът, който държите, също ще бъде отбелязан.

— Какво имате против мен? С какво съм ви обидил?

— Нищо — отвърна тя. — Загрижена съм единствено за доброто на Робърт.

Всъщност Лиса Равкдрайв не можеше изобщо да понася Стивън Соломон. Самоувереното му перчене на момче от града. Маниерите му. Разхайтен нехранимайко, така би го нарекла майка й Една. Дори пружиниращата му походка. Сякаш държеше ключа към някое тайно кралство, сякаш всяка крачка го водеше към заслужено удоволствие.

Даваше си сметка, че смесените чувства на гняв и завист, които изпитваше, бяха напълно неоправдани. Беше извървяла дълъг път от семейната ферма в Южна Пенсилвания, но беше достатъчно навътре в психологията, за да е наясно, че не се беше освободила от комплекса си за малоценност. От дрехите, които носеше, до прогимназията, от огромното си чело до бозавата си кафеникава коса — нямаше почти нищо, което да харесваше у себе си. Все още си спомняше каки се искаше да потъне в земята от срам на големия турнир по лакрос в гимназията, когато говорителят я обяви: „В средата на терена Лиса Равкдрайв от Интеркорс*.“

[* Игра на думи: Intercourse (англ.) — полово сношение. — Б.пр.]

— Къде е Интеркорс? — попита през смях едно момиче от Питсбърг.

— На няколко мили южно от Блу Болс* — отвърна друго момиче от Филаделфия, беше вярно, но прозвуча гадно.

[* Blue Balls (англ.) — Сините топки. — Б.пр.]

Останалите момичета се кикотеха и удряха стиковете си. От този ден насетне всички й викаха Лиса от Интеркорс.

Прякорът я последва в колежа и нито деканските списъци, нито всички насилствени промени не можаха да го променят. Преизпълнена с гняв, тя носеше на отбора си жълти картони и се затваряше все повече в себе си.

Един турнир по лакрос се беше запечатал в съзнанието й. Забавна игра, макар че получи седемнайсет шева по лицето си заради усилията си. В плейофите на Голямата десетка Лиса спъна една готина бърза състезателка от Охайо с конска опашка. Докато падаше, девойката сряза бузата на Лиса със стика си, може би без да иска, а може би не. Кръвта шурна и Лиса се свлече на земята, като стовари рамото си точно върху трапчинката на брадичката на мис Конска опашка. Заради фрактура на долната челюст момичето беше принудено да яде през сламка месеци наред. Лиса още се усмихваше, когато си спомняше за турнира.

Като се върнеше назад, Лиса осъзнаваше, че в колежа не беше постигнала кой знае какво — нахвърляше се най-вече на книгите, на възглавницата и на противниците си. Но през втората година се запозна с Фриц Брьониг, футболист от Германия. След един купон на спортисти той я заведе в апартамента си, наля я с червено вино и разтвори коленете й с мускулестите си бедра. Проблемът на Фриц според нея беше, че не приемаше „найн“ за отговор. Какъв избор имаше? Докато се наместваше между бедрата й, тя обви гръдния му кош с масивните си крака, кръстоса глезени на гърба му и му счупи три ребра. Звукът, който се чу, приличаше на чупенето на рачешка черупка с чук.

Лиса избра да следва медицина в „Джон Хопкинс“, защото можеше да стане помощник-треньор на славния университетски отбор по лакрос. През зимата играеше в зала и често пъти я наказваха за „нападение откъм гърба“. По-късно изливаше агресията си, като започна да играе в мъжката лига близо до университетското градче на Международния университет във Флорида.

Макар че животът й беше лишен от компании и приятели, тя не се смяташе за нещастна. Вършеше добри дела в името на благородна кауза и беше извървяла дълъг път от фермата в Пенсилвания. Наемаха я от различни фармацевтични компании и тя работеше по програми за тестване на лекарства в Аржентина, Унгария и България. Последните две години оглавяваше пилотен проект, свързан с аутизма, в щатската болница „Рокланд“, където агресивно налагаше нови начини на лечение.

„Не можеш да бележиш точка, ако не удариш.“

Не разбираше защо Стив Соломон не искаше да си поделят Робърт. Как можеше някой да е толкова егоистичен и ограничен? Можеше да помогне на момчето, а впоследствие и на много други. И ако изследванията й успееха да привлекат повече държавни субсидии и да й осигурят участие в „60 минути“ — е, още по-добре.

Стив реши да се направи на кротък. Щеше да я поласкае и да потисне истинските си чувства.

— Дайте да не се караме, доктор Равкдрайв.

— От вас зависи, господин Соломон.

— Наистина се възхищавам на това, което правите.

„Ти си една напълно откачена жена.“

— Благодаря ви.

— Но ако познавахте Боби, щяхте да разберете, че за него е най-добре да остане при мен.

„И немска овчарка не бих ти поверил.“

— ДРАКА СРА ЛИ ВИ В… — промърмори Боби и зарови глава във възглавницата.

— Какво каза? — попита Равкдрайв.

Боби вдигна глава.

— СВРАКА ВАРДИ ЛИ?

О, ужас, помисли си Стив. Нямаше как да каже на Равкдрайв, че Боби съставя анаграми от името й.