Зелено дайкири

Той се извърна с насълзени очи.

— Мислиш ли, че ще позволя на някой дебелогъз бюрократ да ми го отнеме?

— Погледни ме — заповяда му тя.

Той се обърна към нея. С върха на пръста си тя избърса една сълза, която се спускаше към ъгълчето на устните му, после прокара пръст по тях, сякаш да го успокои.

От отсрещната страна на залива камбаната пак иззвъня и подвижният мост се спусна надолу лека-полека като старец, който се отпуска на стола си.

— Кой би предположил? — каза тя, отдръпвайки пръст от устните му.

— Кой би предположил какво?

— Че си способен на такава любов.

Той присви рамене.

— Онова в съда е просто игра. Това е животът.

Очите й бяха нежни и влажни.

— И къде ще ходим?

— Да ходим?

— За медения си месец.

Трябваше му секунда, за да схване. След което Стив широко се усмихна.

— Ще го направиш ли? Ще ми станеш ли годеница?

— Само за една нощ.

— Да! — той се разсмя гръмогласно. — Страхотна си! Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е то…

— Ако ме арестуват, намери ми добър адвокат. — Тя извади мобилния си телефон. — Трябваше да играя тенис с Джаки в Гроув Айл утре и да вечерям с Брус в клуба му. Ще им се обадя.

— Не. Доведи ги. Даже защо да не отидем в клуба на Брус?

— Сериозно ли говориш?

— Ще помоля Брус да ми стане кум.

— Наистина ли искаш и той да дойде?

— Ще направи страхотно впечатление на Равкдрайв. Може дори да плати сметката. А Джаки може да ти е шаферка или нещо друго.

— Тя ми е шаферка.

— Идеално. И тя ли е като теб?

Тонът му беше закачлив.

— Искаш да кажеш дали и тя е робот?

— Взимам си думите обратно. Искам да кажа изискана, горда, принципна — той преглътна и гласът му стана нежен: — Красива, умна, секси и…

Тя сложи пръст отново на устните му.

— Недей, Соломон.

— Но имам още какво да кажа.

— Моля те, недей! — Усмивката й беше нежна и мила. — Винаги можем да дойдем пак в Папагалската джунгла.

7.

Законите на Соломон

Никога не бих подкупил ченге, излъгал съдия или преспал със съдружничката си… hasta que ella diga que si.

21.

На кафе

На стълбите на така оптимистично наречената Съдебна палата един пазач събираше разтеклата се торта с птичи криле, които се подаваха от глазурата. Тортата беше кулинарен шедьовър на хаитянски сантеро*, нает от семейството на обвиняем да направи магия и да предразположи благосклонно съдиите.

[* Вуду шаман. — Б.пр.]

Вътре в сградата в осем и двайсет сутринта Стив точно беше минал през детектора за метал и отчаяно се нуждаеше от чаша кафе, когато чу някой гръмогласно да се провиква зад гърба му:

— О, господин Со-ло-мон!

Той спря и се извърна. Джак Цинкавич се търкаляше към него.

— Бавиш списъка със свидетелите — каза той.

— Извинявай, бях малко зает.

— А списъкът с доказателствата? Предсъдебните споразумения. Излагането на фактите по делото.

— Почти съм готов.

Което трябваше да рече, че Стив почти ги е обмислил. Спазването на срокове не беше най-силната му черта.

— Трябва да се уговорим за датата на делото — продължи Цинкавич.

— Веднага щом приключи процесът „Барксдейл“.

— Не става. Всеки ден, в който Робърт е с теб, може да се случи някоя беда.

Стив се мъчеше да не дава изблик на гнева си. Беше обещал на баща си, че ще играе възпитано, макар да се съмняваше, че Цинкавич ще се държи на ниво. Старецът му имаше доста оптимистични възгледи за човешката природа.

Цинкавич явно беше имал скапано детство и явно беше спасен от системата — нещо толкова рядко, колкото и снегът в Маями. Но за разлика от баща си, Стив не смяташе, че Цинкавич се е превърнал в Галахад на Съда за малолетни. За Стив той беше просто един от лакеите на Пинчър, кариерист и подлизурко. Тъй като досега нищо не бе дало резултат, щеше да опита нова и чужда стратегия: да целува задници.

Стив каза:

— Зле започнахме с теб, Джак. Мога ли да те наричам Джак?

— Не.

— Исках да ти се извиня. Казах неща, които не биваше да казвам и не биваше да ти посягам.

— Аха.

— Изпитвам огромно уважение към теб, Цинкавич.

— Не се съмнявам.

— Сериозно. Разбрах какво си преживял като дете. Да изгубиш майка си по такъв начин! Да обикаляш приемни родители. Разбирам какво изпитваш към деца, подложени на рискове.

— Това проява на снизхождение ли е, Соломон?

— Не, просто се опитвам да свържа онова, което си преживял…

— Недей да намесваш личния ми живот.

— Искам само да кажа…

— Надуто лайно такова!

— О, Боже!

— Мислиш, че можеш да скриеш агресивната си същност под тази фалшива обвивка?

— Не съм агресивен. Напротив, даже си падам малко страхлив.

— Ти си опасен. Знам какво си направил онази нощ в комуната и имам доказателства.

_Мамка му!_

Вярно ли беше? Дали Цинкавич се беше добрал до онзи мъж със счупената глава? Или копелето просто блъфираше?

— Не само че ще загубиш племенника си — изрева Цинкавич. — Ще идеш право в затвора.

Той се понесе по коридора и Стив остана да стои там. Сам и разтревожен.

Съдебната банда задържаше опашката в кафето, пипаше кифлите, душеше сладкишите, мрънкаше за болести и болежки. Марвин Умника беше с морскосин двуреден блейзър, Кадилак Джонсън — с ярко дашики, а Тереса Тораньо в тъмен костюм от туид със семпла перлена огърлица.

— Хайде, Марвин — обади се Стив от края на опашката, — раздвижи се.

Не биваше да закъснява за заседанието. Опита да се съсредоточи върху изслушването за гаранцията, но заплахата на Цинкавич не му излизаше от главата.