Зелено дайкири

— Полярен фронт се приближава насам. До неделя може да се наложи да палим огньове.

— Ако имаш нужда от помощ, на твое разположение съм. — Стив не знаеше какво би било по-лошо: да му замръзне задникът или да гледа как Бигбай се гушка с Виктория край пламъците на някой от огньовете. — Сериозно ти говоря, ако искаш да ти подпаля полетата, обади се.

— Пали се захарната тръстика, а не дърветата с авокадо. Но ти благодаря за предложението — Бигбай сниши гласа си и прошепна: — Вик ми каза за доклада на докторката. — Той хвърли поглед към Боби. — Можем ли да говорим пред…

— Не съм глух, тъпако — каза Боби.

— Боби! — скара му се Стив.

— Аз съм виновен — отвърна Бигбай. — Извинявай, Робърт.

— За какво си дошъл, скъпи? — намеси се Виктория.

На Стив му се стори ядосана. Е, не каза: „Какво, по дяволите, търсиш в офиса ми, когато имам толкова много работа?“ Но в гласа й се усещаше нотка на раздразнение.

— Сватбата, съкровище — каза Бигбай. — Помниш ли?

— Само за нея говори — каза Стив и Виктория го погледна предупредително.

— Малко съм заета точно сега — каза тя.

Бигбай разпростря съдържанието на папката си върху бюрото й.

— Разпределение на гостите, цветята, подборът на музиката, речите, които трябва да се пишат. Скъпа, наистина изоставаме.

— Съжалявам, Брус, но в момента тук е лудница.

— Знам. Знам. Убийството и всичко останало, но…

— Вижте, ще изляза да се поразходя по плажа — каза Стив. — Вие двамата останете и се разберете кой къде ще седне. — Предпочиташе някой да го полее с маркуча, отколкото да слуша сватбените им планове.

— Може да ни помогнеш за менюто — каза Бигбай.

— Аз обичам барбекю — каза Стив.

— Само ако се прави с тофу — напомни му Бигбай.

Стив се изправи.

— Ще съм на плажа на Тен Стрийт, ако ви дотрябвам.

— Там не е ли за монокини?

— Странно, никога не съм обръщал внимание.

— Чакай малко, Стив. Искам да те помоля за една услуга.

— Каквото поискаш, Брус.

— За мен ще е чест, ако бъдеш един от шаферите ни.

— Аз? Нямам никакъв опит.

— Ще се научиш на репетициите.

— Не знам. Ако някой се спъне и падне, може да ме съди.

— Помисли си. И къде искаш да седнеш в църквата — от страната на булката, или от страната на младоженеца?

— От еврейската страна — каза Стив.

Интеркомът избръмча отново и Сеси съобщи, че се обажда щатският прокурор Пинчър. Стив и Виктория се спогледаха — _Какво иска?_ — и Стив натисна говорителя.

— Здравей, Рей, изтръгна ли някакви показания днес?

— Открих това, което искаше от мен — в гласът му се долавяше игрива нотка.

— Супер! Ще изпратя куриера си.

— Ти нямаш куриер.

— Забравих. Бъди приятел и изпрати един от твоите да ми го донесе.

— О, мисля, че със съдружничката ти трябва да дойдете дотук, пронто.

— И защо? — Стив чу смях зад гърба на Пинчър. Представи си кабинет, пълен с неговите лакеи.

— Защото искам да ти видя физиономията, когато защитата ти отиде право в царството на Хадес. — Отново се чу угоднически смях. Телефонът щракна и връзката прекъсна.

Стив се обърна към Виктория:

— Пинчър се кани да ни изнудва, но не знам с какво.

— Колкото по-бързо разберем, толкова по-добре.

— Добре. Да вървим.

Виктория събра част от листовете и ги подреди в куфарчето си. Никаква неразбория, никакво суетене. Стив се възхищаваше как изведнъж ставаше делова и се подготвяше за битка.

— Съжалявам, скъпи — каза тя. — Менюто и разпределението на местата ще трябва да почакат.

— Ами цветята? — попита Бигбай.

— Ти ги избери. Сериозно, Брус, ти повече ги разбираш тези неща.

— Щом казваш — въздъхна Брус разочаровано.

— Аз си падам по пауни — каза Стив и се запъти към вратата.

8.

Законите на Соломон

Има лайна, знам, които няма да изям.

31.

Моят съдружник

— Какво ти е на лицето, Соломон? — попита Рей Пинчър. — Секретарката ти ли те наби?

Стив се усмихна а ла Джак Никълсън и каза:

— Жена ти се превъзбуди и си преметна крака прекалено бързо.

Пинчър се намръщи, но помощниците му — две прокурорки и детектив Делвин Фарнсуърт — се ухилиха.

— Мразя този филм — отвърна Пинчър. — Лошите побеждават. „Китайски квартал“. Големи простотии.

— Какво си ни приготвил, Рей? — на Стив не му плащаха достатъчно, за да слуша филмовите рецензии на Пинчър.

— Ще стигнем и до това — отвърна Пинчър.

Виктория и Стив седяха от едната страна на дълга правоъгълна маса в конферентната зала на Пинчър. От прозореца се разкриваше прекрасна гледка, ако обичаш петнайсетметрови бетонни виадукти, покрити с железопътни релси.

Пинчър носеше черен костюм с жилетка, лавандулова риза, лавандулова вратовръзка и лавандулова кърпичка в джоба си. Беше прекалил с лавандулата според Стив.

— Обикновено Соломон е забележителен противник — каза Пинчър, обръщайки се към детектива. — Заслужава порицание, но е забележителен. Напоследък обаче играта нещо не му върви.

— Затова ли бихме целия път дотук? — попита Стив.

— Може би защото настоящото дело не е от неговата лига — продължи злобно Пинчър.

Ето пак, помисли си Стив. Защо излагането на доказателства се беше превърнало в съперничество още преди да е започнало?

Седнал до Пинчър, Фарнсуърт почеса мустаците си с кокалче. Двете прокурорки Глория Мендес и Миранда Купър си водеха бележки или си драскаха — Стив не можеше да каже кое от двете правеха. Той знаеше, че двете жени са компетентни, но доста плашливи в съда. Нито една от двете нямаше да направи почтено предложение за споразумение от страх шефът да не им се скара. Като повечето млади прокурори си бяха продали душата на дявола. Ако успееха да се оправят с егоцентричния си шеф в продължение на няколко години, да се смеят на шегите му, да му напомнят колко е велик, Пинчър щеше да им павира пътя към някоя баровска фирма в центъра с дебели и меки килими.