Зъл мрак, угаснали звезди
Шрифт:
Ходене. Вървеше под лунната светлина, а сянката и я следваше. Кой път? Еленовият път. Според Том тя се намираше на по-малко от шест километра от пресечката на Еленовия път с шосе 47, когато попадна в клопката на великана. Разстоянието не беше чак толкова голямо, тя изминаваше пеша поне пет километра дневно, за да поддържа форма, а когато валеше дъжд или сняг, използваше бягащата пътечка. Разбира се, това беше първата и разходка като новата Тес — с натъртеното, разкървавено тяло и хрипкавия глас. Обаче имаше и плюс: тя се стопляше, горната и половина изсъхваше и беше с ниски обувки. За малко да си сложи токчета, което щеше да направи тази вечерна разходка крайно неприятна. Не че при някакви обстоятелства би могла да бъде приятна,
Мисли!
Но преди да се захване с мисленето, фарове осветиха пътя пред нея. Тес отново се шмугна в храсталака, като този път успя да задържи мокета около раменете си. Бе друга кола, която не забави, а не неговият пикап, слава Богу.
Пак може да е той. Може да е сменил пикапа с кола. Може да се е върнал в къщата си, в бърлогата си, и да е тръгнал с автомобил. Казал си е: „Тя ще види, че е кола, и ще излезе от скривалището си. Ще ми направи знак да спра и ще я докопам.“
Да, да. Така щеше да стане във филм на ужасите, нали? „Пищящи жертви — 4“ или „Еленовият път на ужаса — 2“ или…
Отново щеше да припадне, затова си удари още няколко плесници. Веднъж да се прибере у дома, веднъж да нахрани Фрици и да се озове в леглото (като първо заключи всички врати и светне всички лампи), щеше да припада колкото си иска. Обаче не сега. Не, не, не. Сега не биваше да престава да върви и да се крие, когато по пътя се зададе кола. Ако вършеше тези две неща, все някога щеше да се добере до шосе 47, където сигурно имаше бензиностанция с магазин. Истински магазин с телефонен автомат, ако извадеше късмет… а на нея и се полагаше малко добър късмет.
Чантата и я нямаше, чантата и още беше в експедишъна (където и да беше той), обаче знаеше наизуст номера на картата от AT&T: номерът на домашния и телефон плюс 9712. Фасулско.
Ето тук имаше пътна табела. Тес лесно я прочете на лунната светлина:
— Харесваш Коулич и той те харесва — прошепна тя.
Знаеше градчето, чието име тукашните произнасяха „Колич“. Всъщност ставаше дума за едно от многото градчета в Нова Англия, в което още имаше текстилни фабрики и още креташе някак си в новата ера на свободна търговия, когато панталоните и саката на Америка се шиеха в Азия или Централна Америка вероятно от деца, които не могат да четат и пишат. Тес се намираше в покрайнините, но все някак щеше да стигне до телефонна будка.
А после?
После щеше… щеше…
— Ще си поръчам шофьор — каза тя. Идеята я осени като слънчев изгрев. Да, точно това щеше да направи. Щом това беше Коулич, значи до Стоук Вилидж в Кънектикът имаше петдесет километра, може би и по-малко. Когато искаше да отиде до летище „Брадли“ или в Хартфорд, или в Ню Йорк (Тес не шофираше в големия град, ако можеше да си го спести), тя се обръщаше към фирма със седалище в съседен Удфийлд. „Роял Лимузин“ се рекламираше, че предлага услугите си по всяко време на денонощието. На всичкото отгоре там разполагаха с номера на кредитната и карта.
Почувства се по-добре и закрачи малко по-бързо. След малко пътят отново се освети от фарове и тя отново се шмугна в храстите и приклекна, ужасена като подгонено диво животно: сърна, лисица, заек. Този път беше камион и тя се разтрепери. Трепереше и когато разбра, че става дума за малка бяла тойота, която нямаше нищо общо с големия бял форд. Щом тойотата отмина, опита да се върне на пътя, но не беше в състояние да се движи. Отново плачеше — сълзите пареха премръзналото и лице. Почувства се готова за пореден път да излезе от прожектора на съзнанието. А това не биваше да се случва. Ако бродеше твърде често в тази безсънна чернота, накрая можеше да се загуби там.
Насила си представи как благодари на шофьора
и добавя бакшиш към формуляра за кредитната карта, преди бавно да поеме по цветната алея към своята врата. Как повдига пощенската кутия и откача резервния ключ от кукичката. Как слуша нетърпеливото мяукане на Фрици.Мисълта за котарака я накара да се стегне. Измъкна се от канавката и пое нататък, готова на секундата да се шмугне в храсталака, ако отнякъде се зададат коли със запалени фарове. Буквално на секундата. Понеже той беше там някъде. Освен ако полицията не го беше заловила и тикнала в затвора, де. Но за тази цел тя трябваше да подаде оплакване, а щом се сети за това, Тес видя крещящо заглавие с черни букви в стила на „Ню Йорк Поуст“:
Таблоиди като „Поуст“ без съмнение щяха да изровят нейна снимка отпреди десет години, когато излезе първата книга за Клуба по плетиво. Тогава Тес беше на двайсет и осем-девет, с дълга тъмноруса коса, която се спускаше на вълни по гърба и. Имаше хубави крака, които обичаше да показва с къси поли. Освен това вечер си слагаше сандали с убийствени високи токчета, които някои мъже (великанът определено попадаше в тяхната категория) възприемаха като покана за чукане. От вестника нямаше да споменат, че сега тя е с десет години по-възрастна, напълняла е с десетина килограма и е носела практично — да не кажем скучно — делово облекло. Такива подробности не подхождат на сензациите, които таблоидите обичат да раздухват. Статията щеше да е написана с достатъчно приличен тон (въпреки тихото пъшкане между редовете), но снимката на старото и „аз“ щеше да внушава истинското послание, което вероятно е по-старо от изобретяването на колелото: „Сама си го е просела.“
Реалистично ли беше такова мислене, или от срам и наранено чувство за собствено достойнство тя си съчиняваше най-лошия сценарий? Дали не се обаждаше онова нейно „аз“, което би продължило да се крие в храстите дори когато се е измъкнала от този противен път, от този противен Масачузетс и е на сигурно място в къщичката си в Стоук Вилидж? Тес не знаеше и само се досещаше, че верният отговор е някъде по средата. Едно обаче и беше ясно: щеше да придобие онази известност, която всяка писателка си пожелава при публикуването на книга и която никоя писателка не си пожелава, когато е изнасилена, ограбена и изхвърлена в канал. Виждаше как някой читател вдига ръка, когато настане време за въпроси, и я пита: „Вие насърчихте ли го по някакъв начин?“
Това бяха пълни глупости и Тес го знаеше дори в сегашното си състояние… но също така знаеше, че някой непременно ще вдигне ръка да попита: „Ще пишете ли за това?“
А тя какво ще отговори? Какво би могла да отговори?
„Нищо — помисли си. — Ще избягам от подиума със запушени уши.“
А, не.
Не, не, не.
Истината беше, че въобще няма да се стигне дотам. Как да говори на друго четене и да раздава автографи, когато знае, че той може да и се усмихва от задната редица? Да и се усмихва изпод идиотската шапка с петънца от белина? Докато може би милва нейните обици в джоба си?
При мисълта да разкаже на полицията кожата и пламваше, а лицето и буквално се сгърчваше от срам — дори тук, когато беше сама в тъмното. Може и да не беше Сю Графтън или Джанет Еванович, но строго погледнато, не беше коя да е. За ден-два новината даже щеше да се завърти по Си Ен Ен. Светът щеше да разбере, че един луд, ухилен до уши великан се е изпразнил в Авторката на Кримки. Даже това, че е прибрал бельото и като сувенир, можеше да се разчуе. Си Ен Ен нямаше да съобщи точно това, само че „Нешънъл Инкуайърър“ или „Инсайд Вю“ не биха страдали от подобни задръжки.