Зъл мрак, угаснали звезди
Шрифт:
Беше единият гимназист. Той я подмина, без да я погледне, и се шмугна наляво, в мъжката тоалетна. Вратата се затръшна. Миг по-късно Тес чу възторженото шуртене от мехура на младеж, здрав като кон.
Тя заобиколи магазина. Там застана до един смрадлив боклукчийски камион (не, аз не съм застанала, аз съм се спотаила) и зачака младежът да свърши и да си отиде. Когато това стана, тя се върна при телефоните, за да наблюдава пътя. Въпреки че я болеше къде ли не, стомахът и къркореше от глад. Размина се с вечерята: беше прекалено заета да я изнасилват и душат, за да се нахрани. С удоволствие би си купила от закуските, каквито продават на подобни места — даже гадните кракери с фъстъчено масло, противно жълти на цвят, щяха да са пиршество, — обаче нямаше пари. А и да имаше, не би припарила там.
Кой те подреди така, жено, и с какво си го заслужила? Още ли искаш, след като някакъв пич се е позабавлява с теб?
Това я подсети за един стар виц: „Защо всяка година в Америка триста хиляди жени пострадват? Защото те… не щат… да слушат, гадините!“
— Все тая — прошепна. — Ще хапна, когато се прибера. Може би салата с риба тон.
Звучеше апетитно, но някак си Тес беше убедена, че е дошъл краят на дните, в които е яла салата с риба тон или гадни, жълти кракери с фъстъчено масло, купени от универсален магазин. Представата за колата, която пристига и я измъква от този кошмар, беше налудничав мираж.
Чуваше префучаващите коли по магистрала 84 — трасето, по което щеше да поеме, ако не бе приела с такова удоволствие предложението за пряк път. Там пътуваха хора, които никога не са ги изнасилвали или изхвърляли в канал. Помисли си, че фученето от техните бодри пътешествия е най-самотният звук, който е чувала.
16.
Автомобилът — голям „Линкълн“ — дойде. Мъжът зад волана излезе и се огледа. Тес внимателно го прецени от укритието си до ъгъла. Той носеше костюм в убит цвят. Беше нисък човечец с очила, който не приличаше на изнасилвач… но, разбира се, не всички великани бяха изнасилвачи и не всички изнасилвачи — великани. Трябваше да му се довери. Ако искаше да се прибере вкъщи и да нахрани Фрици, нямаше избор. Затова хвърли мръсния си импровизиран шал край работещия телефон, и бавно, непоколебимо тръгна към колата. Светлината от витрините на магазина изглеждаше ослепително ярка след сенките в ъгъла, а Тес си даваше сметка какво представлява лицето и.
Първо ще ме попита какво се е случило, а после ще предложи да ме заведе в болница.
Но Мануел (който сигурно се беше нагледал на далеч по-лоши неща, това не беше изключено) само и отвори вратата с приветствието:
— Добре дошли в „Роял Лимузин“, мадам. — Лекият му испански акцент се връзваше с маслинената кожа и големите черни очи.
— Където съм кралска особа — допълни Тес. Опита да се усмихне. Подутите устни я заболяха.
— Да, мадам. — Нищо друго. Жив и здрав да е Мануел, който сигурно се беше нагледал на далеч по-лоши неща — може би в родния си край, може би на задната седалка на същата тази кола. Кой знае какви тайни пазят професионалните шофьори? В този въпрос може би се съдържаше цял роман. Не от романите, които тя пишеше, де… но кой знае какво може да пропише след това? Или дали въобще ще успее да напише нещо? Нищо чудно тазвечерното приключение да я лиши за известно време от тази самотна радост. Може би дори завинаги. Засега нищо не можеше да се каже.
Тя се качи на задната седалка, движейки се като стара жена с напреднала остеопороза. Когато се намести и той затвори вратата, Тес хвана дръжката и се загледа напред — държеше да се увери, че зад волана ще седне Мануел, а не великанът с гащеризона. В „Ужас на Еленовият път — 2“ там щеше да се появи великанът: поредният страховит обрат преди заключителните надписи. Малко самоирония е полезна за здравето.
Само че зад кормилото седна Мануел. Как иначе. Тя се отпусна.
— Даден ми е адрес Примроуз Лейн 19 в Стоук Вилидж. За там ли сме?
За миг Тес не можа да се сети. Беше набрала номера на фонокартата си от онзи телефон, без да се замисля, но сега забрави собствения
си адрес.Отпусни се. Свърши се. Това не е филм на ужасите, а животът ти. Преживя същински ужас, но се свърши. Затова се отпусни.
— Да, Мануел, за там сме.
— Ще желаете ли да се отбием някъде, или отиваме право у вас? — Възможно най-тактично шофьорът показа какво е видял, когато тя е минавала покрай силно осветените витрини.
Чист късмет беше, че все още взимаше противозачатъчни — късмет и може би малко оптимизъм, защото от три години не беше излизала с мъж за една нощ, освен ако не се брои тази нощ, — ала днес късметът и беше изневерил и тя се радваше и на малко. Не се съмняваше, че Мануел може да спре до някоя денонощна аптека, таксиметровите шофьори явно знаеха къде какво има, но тя нямаше сили да влезе там и да поиска хапчета против главоболие. Като видеше кървясалите и очи, аптекарят щеше да си помисли, че я мъчи махмурлук. Да не говорим, че нямаше пари.
— Никъде няма да се отбиваме, закарайте ме вкъщи, моля.
Скоро се носеха сред оживения трафик на магистрала 84, типичен за петъчната нощ. Еленовият път и изоставената бензиностанция бяха зад нея. Пред нея беше къщата и с охранителна система и с ключалка на всяка врата. Което беше прекрасно.
17.
Всичко мина точно както си го представяше: пристигането, бакшишът, удържан от кредитната карта, пътят по цветната алея (тя помоли Мануел да и свети с фаровете, докато се прибере), мяукането на Фрици, когато наклони пощенската кутия и извади резервния ключ. Вътре котаракът нетърпеливо и се заумилква: искаше да го вдигнат и погалят, искаше да го нахранят. Тес свърши тези работи, но първо заключи входната врата, после за пръв път от месеци включи алармата против крадци. Щом видя в малкото зелено прозорче да просветва ЗАРЕДЕНО, най-сетне се почувства малко на себе си. Погледна будилника в кухнята и с изумление видя, че е само единайсет и петнайсет.
Докато Фрици си похапваше „Пиршество за котки“, Тес провери вратите към задния и вътрешния двор, за да е сигурна, че са заключени. След това провери прозорците. Командното табло на алармата би трябвало да покаже, ако нещо е отворено, но Тес държеше око да види, ръка да пипне. Когато напълно се увери, че всичко е заключено и затворено, отиде при дрешника в антрето и извади кутия, която стоеше на горната полица толкова отдавна, че цялата беше в прах. Преди пет години в Северен Кънектикът и Южен Масачузетс имаше бум на кражби с взлом. Лошите момчета бяха предимно наркомани, пристрастени към хероина, който многото му фенове в Нова Англия наричаха оксиконтин. Към жителите беше отправено предупреждение да са особено внимателни и „да вземат предпазни мерки в рамките на разумното“. Tec не робуваше на настроенията за или против притежаването на оръжие, нито пък се притесняваше бог знае колко, че някакви непознати ще нахълтат нощем в дома и (тогава — не), ала револверът се вписваше в границите на разумните мерки, пък и бездруго трябваше да се образова за следващия роман от поредицата. Бумът от взломове представляваше идеалната възможност за това.
Тя отиде в Хартфорд, в специализирания магазин с най-добрите отзиви в интернет, а продавачът и препоръча модел на „Смит енд Уесън“, 38 калибър, който нарече „Изстисквана на лимони“. Тес го купи най-вече защото и хареса името. Освен това продавачът я насочи към добро стрелбище край Стоук Вилидж. Тя надлежно занесе там револвера след изтичането на четирийсет и осем часовия период, който и даваше право законно да притежава оръжието. За една седмица изстреля около четиристотин патрона. Отначало и беше забавно да стреля, но бързо и омръзна. Оттогава кутията с револвера, разрешителното и петдесет патрона събираше прах в дрешника.
Тя зареди барабана, като се чувстваше по-добре — но ДДД в безопасност — с всяко запълнено гнездо. Остави оръжието на барплота в кухнята и провери телефонния секретар. Имаше едно съобщение. То бе от съседката Патси Макклейн. „Тази вечер не светиш, значи сигурно си решила да нощуваш в Чикопи. А може би си заминала за Бостън? Така или иначе взех ключа от пощенската кутия, за да нахраня Фрици. А, освен това оставих пощата на масата в коридора. Съжалявам, само реклами. Ако се върнеш, обади ми се утре, преди да отида на работа. Просто да знам, че си се прибрала.“