Зъл мрак, угаснали звезди

Следствените органи намерили гащите на авторката в чекмеджето на набедения изнасилвач: сипи дантелени гащички на „Виктория Сикрет“.

— Не мога да кажа — промълви Тес. — Няма да кажа.

Само че преди теб е имало други, може да има други след т…

Тя отпъди тази мисъл. Беше прекалено уморена, за да преценява какво е или не е нейна морална отговорност. По-късно щеше да му мисли, ако имаше по-късно… Божа работа. Обаче не на безлюдния път, където зад приближаващите фарове можеше да се крие нейният изнасилвач.

Неин. Сега той беше неин.

13.

На около километър и половина след като подмина табелата за Коулич, Тес чу ниско, ритмично бучене, от което пътят под краката и сякаш вибрираше. Първо се сети за мутантите морлоци на Хърбърт Уелс, които работят на машините си дълбоко в земните недра, но след пет минути стана ясно, че звукът идва от въздуха, не от земята. При това беше познат: сърдечният ритъм на баскитара. Останалите инструменти се сливаха около него, докато тя вървеше. Видя светлинка на хоризонта — не фарове, а бялото на флуоресцентни лампи и червеното на неон. Съставът свиреше „Мустангът Салй“, носеше се смях. Смехът беше пиянски и красив, насечен от радостни подвиквания. Дощя и се отново да си поплаче.

Локалът край шосето, голям стар хамбар с огромен неасфалтиран паркинг, който изглеждаше препълнен, се наричаше „Стагър Ин“. Тес намръщено застана встрани от ослепителното сияние на паркинга. Защо имаше толкова много коли? После се сети, че е петък вечер. Очевидно „Стагър Ин“ беше хитовата дискотека, ако си от Коулич или съседните градове. Тук със сигурност имаше телефон, обаче беше претъпкано с хора. Те щяха да забележат насинената и физиономия, изкривения нос. Трябваше да дава обяснения, а не и беше до разправии. Поне не още. Даже телефонна будка не и вършеше работа, защото навън също се мяркаха хора. При това много. Че как? Вече трябваше да излизаш, за да изпушиш една цигара. Освен това…

Той би могъл да е там. Нима по някое време не се кълчеше, тананикайки песен на „Ролинг Стоунс“ с ужасния си глас? Допускаше, че може да е сънувала това — или да е халюцинирала, — ала не и се вярваше. Нима не бе възможно да е скрил колата и да е дошъл право тук, в „Стагър Ин“, готов да куфее цяла нощ?

Бендът подхвана доста приличен кавър на едно старо парче на Крампс: „Кой кого“. Той мен, помисли си Тес. Предишната Тес нямаше да одобри подобна шега, а новата я намираше за адски готина. Тя дрезгаво се изсмя и се премести от другата страна на пътя, където светлините на паркинга не блестяха толкова силно.

До другия край на дискотеката забеляза стар бял ван, паркиран до рампата на склада. Тук нямаше ярки лампи, но на лунната светлина се виждаше скелетът, който думка по кексчетата-барабани. Нищо чудно, че шофьорът на вана не беше спрял да разчисти пътя от опасните греди. Зомби-хлебарите са закъснявали за участие. Лоша работа, защото в петък вечер „Стагър Ин“ се напушваше и изпушваше, изтрещяваше и изтрезняваше, отпускаше му края и намираше колая.

— Кой кого? — запита Тес и придърпа около врата си мръсното парче мокет. То не беше хермелинов шал, но в тази хладна октомврийска нощ бе по-добро от нищо.

14.

Когато стигна до пресечката на Еленовия път с шосе 47, Тес видя нещо прекрасно: универсален магазин с два телефона на стената между тоалетните.

Първо влезе в дамската тоалетна и затисна с юмрук уста, за да сподави вика си, когато урината потече. Сякаш някой беше запалил кутия кибрит там долу. Когато се изправи, по страните и се стичаха сълзи. Водата в тоалетната чиния беше пастелнорозова. Тя се подсуши — много нежно — с късче тоалетна хартия и пусна водата. Би сложила тоалетна хартия като превръзка между бедрата си, но естествено не можеше. Великанът беше прибрал като сувенир гащичките и.

— Мръсник!

Спря с ръка на бравата, взирайки се в насинената, ококорена жена в опръсканото метално огледало над мивката. И излезе.

15.

Установи, че в това модерно време е станало невероятно трудно да се обадиш от телефонен автомат дори ако си знаеш наизуст номера на картата си. Първият телефон работеше само по един начин: тя чуваше операторката от централата, но операторката не я чуваше и прекъсна връзката, доколкото такава имаше. Другият телефон беше закрепен накриво — обезкуражаващ знак, — обаче работеше. От слушалката се носеше дразнещо пращене, но поне с оператора можеха да комуникират. Само дето Тес не разполагаше с химикалка или молив. В чантата и имаше няколко пособия за писане, но, разбира се, чантата и беше отишла на кино.

— Не можете ли просто да ме свържете? — попита тя.

— Не, госпожо, сама трябва да го наберете, за да въведете номера на кредитната карта. — Операторката сякаш обясняваше очевидното на глупаво дете. Тес не се подразни; тя се чувстваше като глупаво дете. Чак сега видя колко е мръсна стената. Помоли операторката да и каже номера и го записа с пръст на прашната стена.

Преди да набере, на паркинга спря някакъв пикап. Сърцето и подскочи с шеметна, акробатична лекота. От пикапа слязоха двама засмени гимназисти и изчезнаха в магазина, а Тес се зарадва, че не и е останал дъх; иначе щеше да изпищи.

Усети, че светът отново се опитва да и се изплъзне, и подпря чело на стената, дишайки мъчително. Стисна клепачи. Видя великанът да се извисява над нея с ръце в джобовете на гащеризона и пак отвори очи. Набра номера, изписан на стената.

Настрои се да чуе телефонен секретар или отегчен оператор, който ще и съобщи, че нямат коли — и как иначе в петък вечер, сега ли превъртяхте, госпожо, или поначало сте си чалната? Само че при второто позвъняване телефона вдигна делова жена, която се представи като Андрея. Тя изслуша Тес и отговори, че незабавно ще изпратят кола, шофьорът се казвал Мануел. Да, знаела точно откъде се обажда Тес, защото непрекъснато изпращали коли до „Стагър Ин“.

— Добре де, аз не съм там — обясни Тес. — Намирам се на пресечката около осемстотин метра по-ната…

— Да, госпожо, и това ми излиза — каза Андрея. — „Гас и Даш“. Понякога ходим и там. Хората често тръгват, изминават някакво разстояние и се обаждат, ако са си пийнали повечко. Вероятно ще минат четирийсет и пет минути, може би дори час.

— Добре — отговори Тес. Сълзите отново бяха рукнали, този път от благодарност, макар че не биваше да се отпуска, защото в подобни истории надеждите на героинята често се оказваха попарени. — Устройва ме. Ще чакам до телефоните. Ще се оглеждам.

Сега ще ме попита дали съм си пийнала повечко. По всяка вероятност ги нижа като някое пиянде.

Но служителката пожела да узнае единствено дали Тес ще плати с кредитна карта или в брой.

— „Американ Експрес“. Би трябвало да ме имате във вашия компютър.

— Да, госпожо, имаме ви. Благодаря ви, че се обърнахте към „Роял Лимузин“. За нас всеки клиент е кралска особа. — Андрея прекъсна, преди Тес да и благодари.

Тъкмо щеше да закачи слушалката, когато един мъж — той, това беше той — притича покрай магазина и се насочи право към нея. И дума не можеше да става да изкрещи; беше парализирана от страх.