Без шанс за разпознаване

Ла Моя излезе от къщата, за да посрещне останалите полицаи под прикритие, дошли за наблюдение на лилавата къща, всеки от тях със слухово апаратче в дясното ухо. В задната част на къщата, откъдето щеше да се води наблюдението, очакваха заповеди двама от сапьорската група и двама полицаи от спасителния отряд.

Други двама членове на сапьорската група бяха в кабината на камион с платформа, върху която след малко щяха да качват паркирала на забранено място кола. Местонахождението им — непосредствено до алеята, водеща към лилавата къща — им осигуряваше лесен и бърз достъп до синия микробус с белия покрив, който щеше да се появи всеки момент.

Болд, Боби Гейнис и Дафи се бяха настанили върху седалката с мека мъхеста тапицерия, извърнати към големите, огледални отвън прозорци на съвсем обикновена светлокафява каравана, паркирана на срещуположната страна на улицата, точно срещу обявената за продан къща. Гейнис беше с тяло на гимнастичка и яркосини очи, опулени като на дете сутринта на Коледа. Облечена бе с ватирана фланела, дънки и работни ботуши с грайфери на подметките. Болд държеше в ръка мобифон, чрез който можеше да поддържа постоянна връзка посредством друго телефонно устройство с командния пулт на диспечера в оперативната кола. До краката му бяха сложени две портативни радиостанции — едната настроена на секретната честота на полицията, другата приемаше директно от радиопредавателя, прикрепен под масата в лилавата къща. Мобифонът, лежащ на седалката до Гейнис, представляваше портативен факс апарат, захранван от батерии. На пода лежаха два револвера, полицейска палка, газов пистолет и две кутии пълнители за револверите. До тях бяха двете бронирани жилетки с щампован върху тях с ярки жълти букви надпис „ПОЛИЦИЯ“. Болд си помисли, че с целия този арсенал са готови за малка война.

На втория етаж на обявената за продан къща единствено прозорецът на стаята, служеща за мокро помещение, не светеше — там се намираше фотографът на полицията, въоръжен с два тридесет и пет милиметрови никона, всеки от които зареден с филм с различна чувствителност. Всяко движение щеше да бъде регистрирано и всяка дума.

Велосипед, мотоциклет и две коли без опознавателни знаци и надписи бяха разпределени по съседните улици, готови да последват микробуса, след като напусне района. Сега водачите на тези превозни средства стояха нащрек и очакваха пристигането на микробуса.

В четири и петдесет и седем се чу ясната дикция на мотоциклетиста по радиовръзката:

— Микробусът на заподозрения, сто двайсет и четири Бе седемдесет и шест, току-що премина през патрул „Браво“, насочи се в западна посока. Прието?

Диспечер: В западна посока. Прието.

— Точен е — каза Болд, гледайки си часовника.

Дафи с познатото изражение на човек, изпълнен с решимост, се готвеше да състави бърз психологически портрет на заподозрения.

Диспечер: Сто двайсет и четири Бе седемдесет и шест е регистриран на името на бял мъж, двадесет и девет годишен, Никълъс Грентън Хол. Адрес по местожителство: Паркланд, Южна Двеста и втора улица, сто трийсет и четири.

— Ето го — промълви Гейнис, наблюдаваща през процепа между завеските, закриващи стъклото между кабината и задната част на караваната.

Виждайки как микробусът наближава, Болд усети желание за мъст. В съзнанието му отново изникна образът на Бранслонович в пламъци сред дърветата — като горяща статуя. Един човек, отговорен за смъртта на толкова други хора.

Дафи каза:

— Той от военновъздушните сили ли е? Можем ли да го потвърдим?

Болд повтори въпроса в микрофона на мобифона. Диспечерът отвърна, че в момента тече пълна проверка на заподозрения. Сержантът повтори информацията за Дафи. Тя кимна, сдържаното й лице не показа никаква емоция.

Не бяха изминали и тридесет секунди и Болд, който все още несъзнателно притискаше мобифона до ухото си, информира Дафи:

— Осем години е бил във военновъздушни сили. От три години е цивилен служител във военната база „Командир Джоузеф“.

— Уволнението — смяната на работата — съвпада с нараняването на ръката. Сигурна съм.

— Той нашият човек ли е? — попита Гейнис, не откъсвайки лице от завеските и наблюдавайки приближаването на синия микробус.

Болд сви рамене. И той погледна навън. Ла Моя беше на верандата на обявената за продан къща. И се сбогуваше с Бримзли и Майърс — двама детективи от отдел „Наркотици“. Бримзли и Майърс бяха сред най-добрите стрелци с револвер в полицията. Болд беше поискал двамата да са пред къщата по времето, когато заподозреният се очакваше да пристигне. В случай че наблюдението се провалеше — а практиката показваше, че това ставаше ясно още през първите две минути — искаше най-добрите му хора да са навън: познаваше Бримзли и Майърс много добре, за да отсъди сега, че те сякаш изведнъж бяха надебелели — и двамата бяха с бронирани жилетки, неговата беше под спортното яке, нейната — под синия дъждобран. Двамата полицаи се спряха на пътеката, извърнаха се и помахаха с ръка на агента по недвижимите имоти — и двамата бяха с лице към лилавата къща, готови за стрелба.

Никълъс Хол излезе от микробуса и пое по пътеката покрай огромния глобус, лицето му отрази различните цветове на неоновия надпис, и натисна звънеца. Звъненето се чу на секретната полицейска честота.

Болд, напрегнат до крайност, измърмори приглушено:

— Оставете го да влезе.

Заподозреният забеляза Бримзли и Майърс пред съседната къща. След това се огледа наоколо — внимателно, изпитателно. В момента, в който гледаше към тяхната каравана, Болд изсъска:

— Не мърдай. Не дишай.

Хол продължи да се оглежда даже и след като Емили се показа на вратата. Вниманието му беше привлечено от двамата полицаи, които се мъчеха да качат колата върху платформата на камиона. Те бяха сапьори и досега не им се беше случвало да вършат нещо подобно.

Факс апаратът нададе вой. Болд погледна нервно натам — от него бавно се точеше лист, представящ копие на черно-бяла фотография на заподозрения. Увеличение на снимката от шофьорската му книжка. Никълъс Хол изглеждаше нормален във всяко едно отношение.

Болд прошепна в микрофона на мобифона:

— Разберете за обгорялата ръка.

Ръката. Даже от разстояние ясно се виждаше. Болд сложи бинокъл пред очите си, доволен, че осветлението на верандата е включено. Ръката. Парче розово месо с три нокътя в края. Изглеждаше така, сякаш мъжът беше пъхнал нормалната си ръка в розова балетна пантофка или в розов чорап. Но този чорап всъщност нямаше смъкване. Обзе го моментно безпокойство: би ли могъл човек с такава ръка да се катери по дърветата? Би ли могъл да дълбае цифрово-буквено указание за библейски текстове върху дървесната кора? Болд вдигна мобифона си и каза на диспечера да го потърси по радиостанцията, ако трябва. След което прекъсна връзката и набра номера на офиса на Лофгрийн, надявайки се той да е останал и след работно време, какъвто му беше обичаят.

Гейнис подаде на Болд факса със снимката на Хол. Болд го пое и веднага го остави настрана.

Пред входната врата на къщата Хол все така се оглеждаше.

— Добре дошъл — чуха в караваната приветствието на Емили. Звукът беше приглушен, тъй като от верандата до стаята с масата, под която беше микрофонът, имаше поне четири метра. — Влез — подкани го тя.

— Виждала ли си друг път паяк в този квартал? — попита той. — И на вас ли ви вдигат колите?

— Постоянно — излъга го тя.

— Да оставят талони за глоба — да. Но чак пък да ги вдигат?

— Нали и те трябва да печелят — като ти вдигнат колата, ти вземат повече. За какво мислиш има паркинги? — изрече тя с ирония. — Ти какво се притесняваш? — попита го тя. — Нали си паркирал в моята алея?

— Какво самообладание има тази жена — ахна Дафи.

— Страхотна е — съгласи се Гейнис.

Един от помощниците на Лофгрийн се обади на Болд. Оказа се, че шефът му си е тръгнал. Помощникът му съобщи номера на телефона в колата на Лофгрийн и добави: