Без шанс за разпознаване

Хубави дни бяха, независимо че Емили не му позволяваше да й помага с клиентите както преди — защо, Бен не проумяваше, но и не протестираше. Нямаше намерение да насилва нещата. Вечер тя изключваше неоновия надпис, заключваше вратата и двамата играеха на карти или редяха пъзел — Емили нямаше телевизор, нещо, което го беше смаяло, щом го разбра, но после откри, че изобщо не му липсва. Преди да заспи, тя му четеше — а това му се случваше за първи път. Освен учителите, никой друг не му беше чел през дванадесетте години от живота му.

Когато полицията го задържа, той се уплаши до смърт. Беше убеден, че знаят за петстотинте долара и отначало изобщо не искаше да говори. Но когато Дафи Матюс му беше дала възможност да избира между центъра за временно въдворяване на малолетни и нейната плаваща къща, Бен започна да говори. Никога не беше виждал плаваща къща, а можеше да си представи какво е положението в центъра. Това негово проговаряне счупи леда. А и му беше трудно да не говори — след всичко, което беше изживял. Дафи се оказа добър човек, с когото се разговаряше леко — като че винаги знаеше какво ще й каже, преди още да си го беше помислил. Направо го изумяваше с тази своя способност.

Въпреки това Емили много му липсваше и болка свиваше сърцето му, което не намираше покой, след като беше открил трупа в скривалището.

В този момент Бен седеше на дивана в плаващата къща на Дафи, а по телевизията даваха черно-бял филм.

През последните два дни той не беше оставал сам, освен в банята и тоалетната. Замисли се за бягство, но единственото място, където можеше да отиде, беше къщата на Емили, а това щеше да бъде и първото място, където щяха да го потърсят. Освен това Дафи го беше предупредила, че ако се държи лошо, това щеше да навреди на Емили. Не беше посочила как точно щеше да й навреди, но беше ясно, че Емили щеше да се раздели с работата си, а той щеше да изгуби завинаги възможността отново да заживее при нея. Това беше немислимо. Тя беше единственият му близък човек. Нямаше начин да избяга. Понякога Емили му липсваше ужасно.

Дафи го вземаше всеки следобед от училище — място, оградено от телена ограда. Отиваха да хапнат някъде. После се разхождаха. Беше го завела в аквариума, центъра за наука — места, които досега не беше виждал.

След като вечеряха, се прибираха в плаващата й къща — там той гледаше телевизия или четеше книга. Плаващата къща беше малка, но му харесваше. Стените бяха тънки. Дафи сигурно си мислеше, че Бен чете, а той подслушваше телефонните й разговори. Разговаряше с някого на име Оуен — и от това, което беше чул, заключаваше, че нещата между тях не се развиваха добре. Два пъти му беше затваряла телефона и беше плакала след това. За него беше неочаквано, че и хората от полицията също можеха да плачат.

Два пъти беше поглеждал крадешком и сред документите на Дафи — бюрото й, на което понякога работеше, се намираше на първия етаж, където спеше Бен, и той искаше да знае дали тя не си води записки за него. Така че изчиташе всичко, което откриеше, включително и от дебелата папка, която тя постоянно разнасяше до службата си и обратно. За Бен това не беше по-различно от надничането през прозорците на колите.

Не беше сигурен с каква цел точно, но Дафи го беше накарала да запълва всекидневно по една страница от дневника си. А като пишеше в дневника си, тогава не се налагаше вечер да разговаря с нея — само с другата жена — Сюзан, през деня. И за да избегне разговорите, той пишеше. Беше му казала, че може да пише за всичко — училище, дома му, Емили, сънищата, можеше и да си съчинява каквото поиска.

През нощта беше сънувал, че участва в археологически разкопки в Египет за каквито беше чел в специалните репортажи на „Нешънъл джиографик“. Беше се придвижвал по корем във вътрешността на една пирамида, по камъните, в прах и кал. Това му напомни за „Индиана Джоунс“. А когато стигна самата гробница, всичко там беше от злато — златни пръстени с всякакви размери, а мумията на жената на фараона беше обвита с бинтове. Разви главата на мумията и видя лицето на майка си. Побягна изплашен навън, забравяйки за златото. Залута се из лабиринта. Събуди се паднал на пода.

Бен приближи молива си към третата страница на дневника си и започна бавно да описва съня си.

„Снощи сънувах, че съм в Египет.“

36.

За Болд разследването приличаше на огромна скала на върха на планина. Отначало следователят трябваше да изкачи планината, сдобивайки се с каквито успееше да намери подходящи сечива за изпълнение на предстоящата задача — това бяха уликите и доказателствата. Като стигнеше скалата въоръжен със сечивата, опитваше различни системи от лостове, за да я помръдне, събираше и екип, с чиято помощ да стане това. Заедно с хората от екипа се заемаше с най-важната част — бутането, и те пъхаха лостовете, натискаха, повдигаха, бутаха. Колкото по-добре беше организирана работата на екипа, колкото по-добре синхронизираха и по-правилно насочеха усилията си, толкова по-бързо скалата се поддаваше на натиска. Веднъж вече задвижена, трябваше едно последно усилие, за да бъде отместена от ръба, да бъде оставена във властта на земното притегляне — за това бяха необходими едновременните усилия на всички от екипа. Лудешкото препускане надолу по склона на планината беше самостоятелно изпълнение на вкаменената стихия. Най-важната задача пък сега на екипа беше да се предотврати разбиването на скалата на малки късчета.

Болд беше точно по средата на нанадолнището.

Отначало не си даде сметка за това, което за сетен път доказа, че най-трудното в едно разследване е да разбереш в коя фаза се намира то; за жалост някои от екипа все още стояха на върха с лостовете, докато скалата се търкаляше надолу. Възможното участие на военния с обгорялата ръка, за който беше съобщила гадателката, изказаното предположение на лабораторията към специализираното звено на ФБР, че е използвано ракетно гориво като запалително средство и най-накрая откритието, че Гарман е купил същия тип стълба „Вернер“ като оставилата намерените отпечатъци — всичко това беше бутнало скалата надолу. В тази фаза задачата на Болд беше да се придържа край нея; да фокусира разследването към нещо по-лесно управляемо, по-податливо.

Задачата му обаче беше значително затруднена заради две събития, които бяха последвали непосредствено: първото беше пристигането в деня след разпита на Гарман на четвърто писмо — четвърти цитат и парченце зелена пластмаса. Второто беше, че Емили Ричланд се беше обадила на Дафи същия ден.

Дафи се втурна на петия етаж, останала без дъх от тичането по стълбите от деветия етаж надолу. Тонът й беше истеричен, думите й като че напираха да излязат едновременно:

— Тя се обади. Емили! Ник, мъжът с обгорялата ръка, току-що се е уговорил да се срещне с нея в пет часа днес. Разполагаме само с два часа. Ще успеем ли?

Болд се усети внезапно връхлетян от притеснение, то го проряза целия и остави болка в главата и стомаха му. Два часа? Наблюдение, спасителен отряд, сапьорска група — абсолютно повторение на екипа, организиран преди по-малко от седмица. Нямаше седем дни откакто Бранслонович лежеше в гроба. В съзнанието му отново се всели онова призрачно видение.

— Ще се постараем — изръмжа той.

37.

В четири и четиридесет и седем следобед един плешив мъж с куртка и панталон в цвят каки и с ботуши, стигащи до глезените, излезе през вратата на лилавата къща на Източно двадесет и първо авеню. Детективите му бяха прикачили прозвището Генерала. Генерала беше със стегнати в метални рамки очила и синя барета. Носеше малко кафяво кожено куфарче, запъти се с огромни крачки към огромна кола без опознавателни знаци и надписи и се отдалечи с нея. Съдържанието на куфарчето беше останало в къщата на Емили — миниатюрен микрофон и радиопредавател, захранван от батерии, закрепени под ръба на масата, край която приемаше клиентите си, както и широкообхватна черно-бяла фиброоптична камера, инсталирана към съществуващата шпионка за наблюдение в кухнята, откривайки гледка към гърба и раменете на Емили, както и леко поизкривена, но с широк ъгъл на визиране гледка към лицето на клиента й. Видеопредавателят беше свързан с кабел към телевизионната антена, монтирана на покрива на лилавата къща.

Оперативната кола — същата онази боклукчийска кола, която бяха използвали преди по-малко от седмица, беше паркирана в една от пресечките на Източно двадесет и първо авеню.

В тревната площ на съседната къща беше забита табела с надпис „Продава се“. Под този знак имаше по-малка метална табела с надпис „Без расови ограничения“, към която бяха прикачени шест разноцветни балона и прожектори, осветяващи надписа. Всички лампи в тази къща бяха запалени. Виждаше се един мъж с мустаци и зелено спортно яке с щампован надпис на фирма за недвижими имоти, както и впитите дънки и каубойските му ботуши.