Добри поличби

Типичният брой на „Нешънъл уърлд уикли“ известяваше на света, че видели лицето на Исус върху „Биг Мак“, купен от някого си в Де Мойн, придружено с впечатленията на художник относно хлебчето; как наскоро Елвис Пресли бил забелязан да работи в закусвалня на „Бъргър Лорд“ в Де Мойн; как слушането на плочи на Елвис излекувало от рак домакиня от Де Мойн; как изобилието от върколаци, навъдило се в Средния запад, било потомство на благородни жени пионерки, изнасилени от Големия крак; и че през 1976-а Елвис бил отвлечен от извънземни, защото бил твърде добър за този свят 22 .

22

Забележително наистина, но една от тези истории действително е вярна.

Това беше то „Нешънъл уърлд уикли“. Продаваха четири милиона броя на седмица и имаха нужда от военен кореспондент, колкото от ексклузивно интервю с генералния секретар на Обединените нации 23 .

Така че плащаха на рижата Зуигибър луди пари да обикаля и да търси войни и пренебрегваха издутите, зле напечатани на машина пликове, които тя от време на време им изпращаше от цялото земно кълбо, за да оправдае своите — доста разумни, обикновено — претенции към командировъчните.

23

Такова интервю беше взето през 1983 г. и гласеше следното:

Въпрос: Вие значи сте генералният секретар на Обединените нации?

Отговор: Я.

Въпрос: Да ви се е мяркал Елвис?

И според тях си бяха прави, защото — от тяхна гледна точка — тя всъщност не беше добър военен кореспондент, макар и без съмнение да беше най-привлекателният военен кореспондент, което в „Нешънъл уърлд уикли“ означаваше много. В репортажите й вечно ставаше дума за някакви типове, които се стрелят, без истинско вникване в по-големите политически усложнения и още по-важно, без Хуманен интерес.

От време на време даваха някоя от статиите й на някой редактор да я пооправи. („Исус се явил на деветгодишния Мануел Гонсалес по време на решителна битка на Рио Конкорса и му казал да се прибира вкъщи, защото майка му се тревожи за него. «Зная, че беше Исус — казало храброто момченце, — защото изглеждаше досущ както, когато образът му се появи по чудо на кутията ми за сандвичи.»“)

През повечето време „Нешънъл уърлд уикли“ не й досаждаше и най-грижливо изхвърляше кореспонденциите й в кошчето за боклук.

Мърчинсън, Ван Хорн и Анфорт не ги беше грижа за всичко това. Знаеха само, че избухнеше ли някъде война, госпожица Зуигибър първа беше там. Практически преди войната да избухне.

— Как го постига? — питаха се невярващо те един друг. — Как, по дяволите, го прави? — А погледите им се срещаха и тихомълком си казваха: „Ако беше кола, щеше да е «Ферари». Тя е от жените, на които най-подобава да бъдат красивите спътници на корумпиран генералисимо на някоя колабираща страна от Третия свят, а се мотае с такива като нас. Тъй че в случая късметлиите сме ние, нали така?“

Госпожица Зуигибър само се усмихваше и черпеше всички по още едно за сметка на „Нешънъл уърлд уикли“. И гледаше как около нея избухват схватки. И се усмихваше.

Излезе права. Журналистиката й прилягаше.

Покрай това от време на време всеки има нужда от почивка. Рижата Зуигибър беше на почивка за първи път от единайсет години насам. Намираше се на малък средиземноморски остров, който си вадеше хляба от туристическия занаят, и това само по себе си беше странно. Рижата приличаше на жена, която, ако отиде на почивка на остров, по-малък от Австралия, то ще е само защото са си дружки със собственика му. И ако само преди месец бяхте казали на когото и да било от тукашните, че се задава война, той щеше да ви се изсмее и да се опита да ви пробута плетена дамаджана за ракия или картина на залива, направена от мидички; така беше тогава.

А сега беше ето как.

Сега дълбоко религиозно-политическо разцепление по въпроса на коя точно от четирите малки държави на континента не принадлежаха беше разкъсало страната на три части, унищожило статуята на Дева Мария на градския площад и ликвидирало туристическия занаят.

Рижата Зуигибър седеше в бара на хотел „Паломар дел Сол“ и пиеше нещо, което минаваше за коктейл. В единия ъгъл свиреше изнурен пианист, а келнер с перука мъркаше в микрофона: Няаааааакога живяло МАЛКО БИЧЕ БЯЛО. Мноооооого то тъжало, че е МАЛКО БИЧЕ БЯЛО…

Един мъж се метна през прозореца — захапал в зъбите си нож. В едната си ръка стискаше автомат „Калашников“, а в другата — граната.

— Оббвяввм тоди хотеу дза преввдет од… — той млъкна. Извади ножа от устата си и започна отначало.

— Обявявам този хотел за превзет от името на протурската Фракция за освобождение!

Последните двама почиващи на острова изпълзяха изпод масата си. Рижата безгрижно извади мараскиновата черешка от питието си, вдигна я към алените си устни, бавно я засмука и я откъсна от дръжката по такъв начин, че неколцина от мъжете в стаята ги изби студена пот.

Пианистът се изправи, бръкна в пианото и измъкна оттам старинна полуавтоматична картечница.

— Този хотел вече е превзет от Прогръцката териториална бригада! — вресна той. — Едно погрешно движение, и ще те застрелям! И после бял ден няма да видиш!

На вратата нещо се размърда. Грамаден чернобрад индивид със златна усмивка и истинска пушка „Гейтлинг“ с антикварна стойност стоеше на прага, придружен от кохорта също така грамадни, макар и не толкова впечатляващо въоръжени мъже.

— Този стратегически важен хотел, от години символ на фашистки империалистически турско-гръцки подлизурски туристически занаят, вече е собственост на итало-малтийските борци за свобода! — избоботи той любезно. — А сега да избием всички до крак!

— Дрън-дрън! — сопна му се пианистът. — Стратегически важен, как ли пък не. Просто има изключително добре заредена винарска изба!

— Той е прав, Педро — обади се онзи с калашника. — Мойте тъкмо затова го искаха. Генерал Ернесто де Монтоя ми рече: таквоз, вика ми той, Фернандо, войната до събота ще свърши и момчетата ще искат да се повеселят. Я вземи се отбий в хотел „Паломар дел Сол“ и го обяви за плячка, става ли?

Брадатият почервеня.

— Много важен стратегически и още как, Фернандо Кианти! Аз начертал голяма карта на остров и той паднал се точно в средата, което го прави много даже важен стратегически, мамка негова, това мога да ти кажа.

— Ха! — възкликна Фернандо. — Още малко и ще кажеш, че щом къщата на Малкия Диего е с изглед към упадъчния капиталистически частен евин плаж, значи е стратегически важна!

Тъмночервен цвят заля лицето на пианиста.

— Нашите го завзеха сутринта — призна той.

Последва тишина.

В тишината се разнесе леко шумолене на коприна. Рижата беше отпуснала крака си на земята.

Адамовата ябълка на пианиста подскачаше нагоре-надолу.

— Е, този плаж е доста важен стратегически — успя да произнесе той, като се опитваше да не обръща внимание на жената на високото столче. — Искам да кажа, ако някой кацне там с подводница, то ще ти се иска да си някъде, откъдето се вижда всичко.

Тишина.

— Е, много по-важен е стратегически от този хотел във всеки случай — завърши той.