Добри поличби

— Е, добре — рече демонът, докато Азирафел си прибираше сакото от задната седалка. — Ще държим връзка, нали?

— Какво е това? — попита Азирафел. Държеше в ръце кафяв правоъгълник.

Кроули присви очи и го огледа.

— Книга? — възкликна той. — Не е моя. Азирафел запрелиства пожълтелите страници. В подсъзнанието му зазвъняха тихи библиофилски звънчета.

— Сигурно принадлежи на онази млада дама — произнесе той бавно. — Трябваше да й вземем адреса.

— Виж, и без това си имам достатъчно неприятности. Не искам да се разчува, че ходя по хората да им връщам имуществото — рече Кроули.

Азирафел обърна на заглавната страница. Май беше добре, че Кроули не можа да му види физиономията.

— Предполагам, че спокойно можеш да я изпратиш в тамошната поща — рече Кроули. — Ако наистина смяташ, че си длъжен. Пиши за получател „оная лудата с колелото“. Никога не се доверявай на жена, която кръщава със смешни имена превозните средства…

— Да, да, разбира се — рече ангелът. Той бръкна за ключовете си, изтърва ги на тротоара, вдигна ги, пак ги изтърва и се юрна към вратата на магазинчето.

— Значи ще държим връзка? — извика подире му Кроули.

Азирафел се сепна, както превърташе ключа.

— Какво? — рече той. — О, да. Добре. Много хубаво — и затръшна вратата.

— Ха така — смънка Кроули и изведнъж се почувства много самотен.

* * *

Фенерчето осветяваше пътеките с трепкаща светлина.

Проблемът да намериш книга с кафяви корици сред кафяви листа и кафява вода на дъното на канавка, изкопана в кафявата пръст на кафявата… ъ-ъ… тъй де, сивкавата светлина на зората, беше в това, че не можеш да я намериш.

Там я нямаше.

Анатема опита всички методи на издирване, за които се сети. Методичното разделяне на земята. Ръчкането напосоки из крайпътната папрат. Нехайното промъкване към същата тази папрат и поглеждане с бялото на окото. Опита дори и онзи, за който романтичната й нагласа настояваше, че ще сработи, а именно театрално да се предаде, да седне и да остави погледа си най-естествено да падне върху парче земя и точно там, стига тя да се намираше в някое прилично повествование, щеше да бъде книгата.

Но не беше.

Което означаваше, както тя се страхуваше от самото начало, че книгата вероятно се намира на задната седалка на колата, собственост на двама сговорчиви поправячи на велосипеди.

Усещаше как поколения наследници на Агнес Нътър й се присмиват.

Дори и ако онези двамата бяха достатъчно честни, че да пожелаят да я върнат, те едва ли биха си направили труда да търсят къща, която са мернали едва-едва в тъмното.

Единствената надежда беше да нямат понятие с какво са се сдобили.

Азирафел, също като мнозина търговци в Сохо, специализирани в търсене на труднонамираеми книги за тънкия познавач, си имаше задна стаичка, но онова, което имаше вътре, беше далеч по-поверително от онова, с което обикновено е пълна специалната чанта за Клиента, който знае какво иска.

Той особено се гордееше с книгите си с предсказания.

Първи издания предимно.

Имаше Ричард Никсън 21 и Марта Циганката, и Игнасиус Сибила, и стария Отуел Бинс. Нострадамус му бе написал „На моятъ старъ приятелъ Азерафелъ съ най-добри пожелания“; Майка Шиптън бе разляла питие върху неговата бройка, а в шкафчето с климатик в единия ъгъл се намираше оригиналният свитък с разкривения почерк на свети Йоан Богослов от Патмос, чието „Откровение“ беше бестселърът на всички времена. Азирафел го смяташе за готин тип, макар и да си падаше твърде голям любител на разни странни гъби.

21

Не бившия президент на Съединените щати, а малоумника от шестнайсти век.

Онова, което неговата колекция не притежаваше, беше копие от „Правите и акуратни пророчества на Агнес Нътър“; Азирафел влезе в стаята, държейки книгата в ръце така, както страстен филателист би държал „син Мавриций“, цъфнал ненадейно на картичка, пратена от леля му.

Никога досега не беше виждал копие от тази книга, но беше чувал за нея. Всички в занаята, като се вземе предвид, че това е един тясно специализиран занаят — ще рече около дузина души, — бяха чували за нея. Съществуването й беше нещо като вакуум, около който вече стотици години кръжаха на орбита всевъзможни странни истории. Азирафел осъзна, че не е сигурен дали може да се кръжи на орбита около вакуум, но не му пукаше; пред „Правите и акуратни пророчества“ дневниците на Хитлер изглеждаха като… ами като пълен фалшификат.

Ръцете му почти бяха престанали да треперят, когато я положи на една пейка, извади чифт хирургически гумени ръкавици и благоговейно я разтвори. Азирафел беше ангел, но обожаваше също и книгите.

На заглавната страница беше изписано:

Правите и акуратни предсказания на Агнесъ Нътърь

С малко по-дребен шрифт:

Исътинъската и Точъна Историа отъ Днешъно Време до Краiатъ на Съветъть

С малко по-едър шрифт:

Съдъръжя Мъного Наi-Разълични Чудеся и Поучениiа за Мудрите

С по-различен шрифт:

По-пълъна от всичъки досега пубъликувани

С по-дребен шрифт, но с главни букви:

отъносъно грядущтiте стъранъни времена

С малко отчаян курсив:

И Събитиiа съ Чудодеiъня Природа Отново с по-едър шрифт:

„Напомъня на Носътърадамусъ в най-доврата му форма“ Урсула Шиптънь

Пророчествата бяха номерирани и бяха повече от четири хиляди на брой.

— Стегни се, стегни се — смъмри се Азирафел. Отиде в малката кухничка, свари си какао и на няколко пъти дълбоко си пое дъх.

После се върна и прочете напосоки някакво предсказание.

Четири минути по-късно какаото все така си стоеше непокътнато.

* * *

Червенокосата жена в ъгъла на хотелския бар беше най-преуспелият военен кореспондент в цял свят. Сега имаше паспорт на името на Кармин Зуигибър; пламнеше ли някъде война, и тя се озоваваше там.

Е, повече или по-малко.

Всъщност тя ходеше там, където нямаше война. Там, където имаше война, вече беше ходила.

Не беше много известна, освен където трябваше. Съберете дузина военни кореспонденти в бара на някое летище и разговорът също като стрелката на компас, насочваща се към севера, ще се завърти към Мърчинсън от „Ню Йорк таймс“ през Ван Хорн от „Нюзуик“ до Анфорд от Ай Ти Ен Нюз. Военните Кореспонденти на военните кореспонденти.

Но когато Мърчинсън, Ван Хорн и Анфорд се натъкнеха един на друг в някоя окаяна ламаринена барака в Бейрут, Афганистан или Судан, след като всеки изкажеше възхищенията си от раните на другия и гаврътнеха по няколко чашки, те започваха да си разказват благоговейно анекдоти за „Рижата“ Зуигибър от „Нешънъл уърлд уикли“.

— Тоя тъп парцал — казваше Мърчинсън. — Тия, тяхната мамица, не знаят какво си имат, мамицата им.

Всъщност в „Нешънъл уърлд уикли“ бяха съвсем наясно какво си имат: Военен кореспондент. Обаче както си я имаха, не знаеха защо им е и какво да я правят.