Добри поличби

Имаше невключен факс, интелигентен колкото компютър, и компютър, интелигентен колкото бавноразвиваща се мравка. Въпреки това Кроули си го ъпгрейдваше на всеки няколко месеца, защото според него лъскавият компютър беше тъкмо онова нещо, което би притежавало човешкото същество, на което се опитваше да се прави. Този тук беше все едно порцир с екран. Инструкциите за използването му още си бяха в прозрачните обвивки 42 .

Всъщност единственото нещо в апартамента, на което Кроули отделяше някакво персонално внимание, бяха неговите стайни растения. Те бяха огромни, зелени и великолепни, с лъскави, здрави, гланцови листа.

42

Заедно със стандартната гаранционна карта, в която пишеше, че ако машината 1) не работи; 2) не върши онова, което го пише в скъпите реклами; 3) изпържи махалата наоколо; 4) и всъщност изобщо я няма вътре в скъпата кутия, след като я отвориш, това изрично, абсолютно, безусловно и в никакъв случай не е по вина на производителя, той не отговаря за това, че купувачът трябва да се смята за късметлия, задето му е било позволено да си даде парите на производителя, и че всеки опит купувачът да третира онова, за което току-що е платил, като своя лична собственост ще доведе до прояви на внимание от страна на сериозни мъже със заплашителни куфарчета и много тънки часовници.

Кроули беше изключително впечатлен от гаранциите, предлагани от компютърната индустрия. Толкова, че изпрати Долу пакет, адресиран до отдела, който съставяше договорите за Безсмъртни души, заедно с жълта паметка, на която пишеше само: „Учете се, пичове“.

Така беше, защото веднъж седмично Кроули обикаляше апартамента с една зелена пластмасова пръскалка, пръскаше листата и приказваше на растенията.

Някъде в началото на седемдесетте беше чул по Радио Четири, че на растенията трябвало да се говори, и реши, че идеята е отлична. Макар че „говори“ може би не е точната дума за онова, което правеше Кроули.

А онова, което правеше, беше да им внушава страх от Бога.

По-точно страх от Кроули.

В добавка към което на всеки два месеца той си нарочваше някое растение, което растеше твърде бавно или се беше поддало на спаружване или почерняване, или пък просто не изглеждаше толкова добре, колкото другите, и го показваше на всички други растения.

— Кажете „сбогом“ на другаря си — казваше им той. — Той просто не можа да пресече това…

После напускаше апартамента заедно с провинилото се растение и се връщаше след около час с голяма, празна саксия, която оставяше някъде из апартамента така, че да бие на очи.

Растенията бяха най-пищните, свежи и прекрасни растения в Лондон. И живеещите в най-голям ужас.

Холът се осветяваше от прожектори и бели неонови тръби от ония, които човек небрежно подпира на някой стол или в ъгъла.

Единствената стенна украса беше рисунка в рамка — черновата на Мона Лиза, оригинална скица на Леонардо да Винчи. Кроули я беше купил от художника един горещ следобед във Флоренция и според него беше по-добра от завършената картина 43 .

Кроули имаше спалня и кухня, и кабинет, и хол, и тоалетна; всяка стая винаги беше чиста и идеална.

Беше прекарал известно време в притеснения във всяка една от тези стаи по време на дългото очакване на Края на света.

43

Както и според Леонардо. „В ескизите хванах както трябва тая нейна проклета усмивка — беше казал той на Кроули, докато си посръбваше изстудено винце в обедната жега, — ама като тръгнах да я рисувам с бои, съвсем я оплесках. Когато им я занесох, мъжът й се опита да ми каже това-онова, ама, викам му аз, синьор Дел Джокондо, то освен вас кой ли друг ще я гледа? Та… я пак ми обясни за онова, хеликоптер ли беше, какво беше, а?“

Пак беше позвънил на агентите си от Армията за издирване на вещици в опит да се сдобие с някакви новини, но свръзката му, сержант Шадуел, току-що бе излязъл, а тъпата администраторка като че не успяваше да схване, че е склонен да говори и с някой друг.

— Господин Пълсифър също го няма, миличък — рече му тя. — Сутринта замина за Тадфийлд. На мисия.

— Ще разговарям с когото и да било — беше й обяснил той.

— Ще предам на господин Шадуел — бе отвърнала тя — когато се върне. А сега, ако нямаш нищо против, тази сутрин съм заета и не мога да си зарежа джентълмена така за дълго време, инак ще вземе да умре. А в два ще идват госпожа Ормерод и господин Скроги, и младата Джулия ще идват на сеанс, та ще трябва и да почистя и тъй нататък, преди това. Но ще предам на господин Шадуел.

Кроули се отказа. Опита се да чете роман, но не можа да се съсредоточи. Опита се да подреди компактдисковете си по азбучен ред, но се отказа, след като откри, че вече бяха подредени по азбучен ред, както и библиотеката, и колекцията му от соул музика 44 .

Най-накрая се кротна на бялото кожено канапе и включи с жест телевизора.

— Докладват ни — каза притесненият новинар, — ъ-ъ… докладват ни… ами като че никой не знае какво става, но наличните репортажи като че ъ-ъ… сочат увеличаване на международното напрежение, което миналата седмица по това време без съмнение щеше да бъде смятано за невъзможно, тогава ъ-ъ… всички като че толкова хубаво се разбираха помежду си. Ъ-ъ…

44

Много се гордееше с тази колекция. Цели векове я бе събирал. Това беше истинска Музика на душата. Джеймс Браун не фигурираше в нея.

Това поне отчасти изглежда се дължи на пороя от необикновени събития през последните няколко дена. Край японския бряг…

КРОУЛИ?

— Да — призна си Кроули.

— КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СТАВА, КРОУЛИ? КАКВО ТОЧНО ПРАВИШ?

— Какво имате предвид? — попита Кроули, макар вече да знаеше какво.

— МОМЧЕТО НА ИМЕ МАГ. ДОВЕДОХМЕ ГО В ПОЛЯТА НА МЕГИДО. КУЧЕТО НЕ Е С НЕГО. ДЕТЕТО НЕ ЗНАЕ НИЩО ЗА ВЕЛИКАТА ВОЙНА. ТОЙ НЕ Е СИН НА НАШИЯ ГОСПОДАР.

— А — рече Кроули.

— САМО ТОВА ЛИ МОЖЕШ ДА КАЖЕШ, КРОУЛИ? НАШИТЕ ВОЙСКИ СА СЪБРАНИ, ЧЕТИРИТЕ ЗВЯРА СЕ ВТУРНАХА — НО НАКЪДЕ? НЕЩО СЕ Е ОБЪРКАЛО, КРОУЛИ И ТИ ОТГОВАРЯШ. А ПО ВСЯКА ВЕРОЯТНОСТ СИ И ВИНОВЕН. ВЯРВАМЕ, ЧЕ ИМАШ СЪВСЕМ РАЗУМНО ОБЯСНЕНИЕ ЗА ВСИЧКО ТОВА…

— О, да — съгласи се с готовност Кроули. — Съвсем разумно.

— … ЗАЩОТО ЩЕ ТИ ДАДЕМ ШАНС ДА НИ ОБЯСНИШ. ЩЕ РАЗПОЛАГАШ С ЦЯЛОТО СЪЩЕСТВУВАЩО ВРЕМЕ ЗА ОБЯСНЕНИЕ. А НИЕ ЩЕ ИЗСЛУШАМЕ С ГОЛЯМ ИНТЕРЕС ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО ИМАШ ДА НИ КАЗВАШ. А ТВОЕТО ИЗЯВЛЕНИЕ И ОБСТОЯТЕЛСТВАТА, КОИТО ЩЕ ГО СЪПЪТСТВАТ, ЩЕ БЪДАТ ИЗТОЧНИК НА ЗАБАВЛЕНИЕ И УДОВОЛСТВИЕ ЗА ВСИЧКИ ПРОКЪЛНАТИ В АДА, КРОУЛИ. ЗАЩОТО БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ КОЛКО СЪСИПАНИ СА ОТ МЪЧЕНИЯ И В КАКВА АГОНИЯ СТРАДАТ НАЙ-НИЗШИТЕ СРЕД ПРОКЪЛНАТИТЕ, КРОУЛИ, НА ТЕБЕ ОЩЕ ПО-ЛОШО ТИ СЕ ПИШЕ…

С жест Кроули изключи телевизора.

Матовият сивкавозелен екран продължи да говори — тишината се оформяше в думи.

ХИЧ НЕ СИ И МИСЛИ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА НИ ИЗБЯГАШ, КРОУЛИ. ИЗХОД НЯМА. СТОЙ СИ НА МЯСТОТО. ЩЕ ДОЙДАТ ДА ТЕ… ВЗЕМАТ…

Кроули отиде до прозореца и погледна навън. Нещо черно във формата на кола бавно пълзеше по улицата към него. Достатъчно наподобяваше кола, та да преметне повърхностния наблюдател. Кроули, който наблюдаваше много внимателно, забеляза, че колелата не само не се въртят, а дори и не са прикрепени към колата. С отминаването на всяка къща тя забавяше ход; Кроули предположи, че пътниците вътре (никой от тях не беше шофьор — никой не знаеше да кара) оглеждат номерата.

Имаше малко време. Кроули отиде в кухнята и извади изпод мивката пластмасова кофа. После се върна в хола.

Пъклените власти бяха прекъснали комуникацията. Кроули обърна телевизора към стената — за всеки случай.

Приближи се до „Мона Лиза“.

Свали картината от стената и отдолу се показа сейф. Не беше стенен сейф — беше закупен от компания, специализирала се в обслужването на ядрената индустрия.

Отключи го и разкри вътрешна врата с шайба-ключалка. Завъртя шайбата (шифърът беше 4–0–0–4, лесен за запомняне — годината, когато беше се хързулнал на тази глупава, прекрасна планета, тогава, когато тя беше лъскава и нова).

Вътре в сейфа имаше термос, две тежки ПВЦ ръкавици от ония, които ти покриват ръката до рамото, и щипци.

Кроули се спря: Огледа нервно термоса.

(Долу нещо рече „Прассс!“. Входната врата.)

Той нахлузи ръкавиците, подбра чевръсто термоса, щипците и кофата — а като помисли малко, награби и пръскалката, оставена до едно буйно разраснало се каучуково дърво — и се отправи към кабинета с походката на човек, понесъл термос, пълен с нещо, дето, ако го изпусне или дори през ум му мине да го изпусне, би причинило експлозия от ония, дето подтикват белобрадковците да правят изказвания от рода на „А тук, където е сега този кратер, някога беше град Ва-Шинг-Тон“ в долнопробните фантастични филми.