Добри поличби

Стигна до кабинета и бутна вратата с рамо. После огъна колене и бавно остави нещата на пода. Кофата… щипците… пръскалката… и най-накрая, съвсем бавно, термоса.

На челото му започна да избива капчица пот, която се стече в окото му. Той я избърса.

После внимателно и предпазливо използва щипците, за да отвинти капачката на термоса… леко… леко… готово…

(Тропане долу по стълбите, сподавен писък. Ще да беше дребничката старица от долния етаж.)

Не можеше да си позволи да действа припряно.

Стисна термоса с щипците и като внимаваше да не пролее и най-малката капчица, изля съдържанието в пластмасовата кофа. Едно погрешно движение — толкова му трябваше.

Готово.

После открехна вратата на кабинета на около десетина сантиметра и закрепи кофата отгоре й.

Използва щипците, за да завинти обратно капачката, после (… трясък във външното антре…) свали ПВЦ ръкавиците, подбра пръскалката и се настани зад бюрото.

— Кролий…? — подвикна гърлен глас. Хастур.

— Те там е — изсъска друг глас. — Надушвам я, лигавата му гадинка с гадинка. — Лигур.

Хастур и Лигур.

Вижте сега, както Кроули първи би ви възразил, повечето демони дълбоко в душата си не бяха зли. В голямата космическа игра — така, както го чувстваха — те заемаха същото положение като данъчните инспектори — вършат работа, непопулярна може би, но от съществено значение за цялостното опериране на всичко въобще. То като става дума, и някои ангели не бяха самата добродетел. Кроули беше срещал един-двама, които, опреше ли до справедливо наказание за неблагочестивците, наказваха доста по-ячко, отколкото беше строго необходимо. Общо взето, всеки имаше работа да върши и просто си я вършеше.

А от друга страна, имаше и такива като Лигур и Хастур, дето гадорията ги изпълваше с такава мрачна наслада, че можеше и с човеци да ги сбъркаш.

Кроули се облегна назад на стола си. Насили се да се отпусне, но претърпя отвратителен провал.

— Тука съм, хора — подвикна той.

— Искаме да си кажем някоя дума с тебе — обади се Лигур (с тон, предназначен да намекне, че „дума“ в случая е синоним на „ужасяващо болезнена вечност“) и трътлестият демон бутна вратата.

Кофата се люшна и се нахлупи право върху главата му.

Пуснете бучка натрий във вода. Наблюдавайте я как пламти, гори и се върти като пощуряла, искри и цвърти. И това беше същото, ама по-гадно.

Демонът се белеше, пламтеше и пърхаше. От него излизаше мазен кафяв дим, а той пищеше ли, пищеше. После се сгърчи, нагъна се и онова, което бе останало от него, остана да блещука сред изгорелия, почернял кръг на килима. Приличаше на шепа смлени плужеци.

— Здрасти — подхвърли Кроули на Хастур, който вървеше подир Лигур и за зла беда само беше опръскан.

Има неща немислими; дори и демоните не биха повярвали, че има бездни, в които други демони са способни да пропаднат.

— … Светена вода. Копеле гадно — изруга Хастур. — Копеле гадно недно. Той никога нищичко не ти е правил.

— Досега — поправи го Кроули, който се чувстваше малко по-спокойно сега, когато шансовете бяха почти равни. Почти, ала все още не бяха равни, хич, ама хич не бяха равни. Хастур беше херцог Адски. Кроули даже местен съветник не беше.

— Твоята съдба злочеста майки шепнешком в мрака ще разказват рожби си да плашат — произнесе Хастур и после се усети, че езикът на Ада не звучеше кой знае колко уместно в случая. — Ш’та турят при проклетите чистачки, пич — додаде той.

Кроули вдигна зелената пластмасова пръскалка и я разбълника заплашително.

— Махай се! — Чу, че телефонът на долния етаж звъни. Четири пъти, после секретарят се включи. Позачуди се смътно кой ли се обажда.

— Не ме плаши — отвърна Хастур. Наблюдаваше как една водна капчица се процеди през чучура и бавно се застича по пластмасовия контейнер към ръката на Кроули.

— Знаеш ли какво е това? — попита Кроули. — Това е пръскалка за растения „Сейнсбърис“, най-евтината и ефикасна пръскалка в света. Изстрелва във въздуха тънка струйка вода. Има ли нужда да ти обяснявам какво има вътре? То може да те превърне в онова там — той посочи гадостта на килима. — А сега си върви.

Тогава капчицата, стичаща се по пръскалката, стигна до свитите пръсти на Кроули и спря.

— Блъфираш — рече Хастур.

— Може и така да е — отвърна Кроули с тон, от който се надяваше съвсем ясно да си личи, че блъфът е последното, за което си мисли. — А може и да не е. Ти късметлия ли си, как мислиш?

Хастур направи жест. Пластмасовата круша се разпадна като оризова хартия. Водата се плисна по бюрото на Кроули и заля целия му костюм.

— Да — рече Хастур. А после се усмихна. Зъбите му бяха твърде остри, а езикът му трепкаше между тях. — А ти?

Кроули не отвърна нищо. План А беше сработил. План Б се беше провалил. Всичко зависеше от План В, но съществуваше една спънка: той дори и до Б не беше стигнал в планирането.

— Тъй че — изсъска Хастур — време е за тръгване, Кроули.

— Според мен ти трябва да знаеш нещо — Кроули се опитваше да печели време.

— И какво е то? — усмихна се Хастур.

И тогава телефонът на бюрото на Кроули иззвъня.

Демонът го вдигна, като предупреди Хастур:

— Не мърдай. Трябва да узнаеш нещо много важно, съвсем сериозно ти говоря. Ало?

— Кхъм — рече Кроули. А после додаде: — Тцъ. Едно старо приятелче е тук при мене.

Азирафел му затвори. Кроули се зачуди какво ли искаше ангелът.

И изведнъж план В се появи в главата му. Той не затвори слушалката. Вместо това каза:

— Добре, Хастур. Издържа изпитанието. Готов си да влезеш в играта с едрите риби.

— Ти да не си полудял?

— Хич даже. Не разбираш ли? Това беше изпитание. Господарите на Ада трябваше да разберат дали си надежден, преди да те назначат за командир на Легионите на Прокълнатите в предстоящата Война.

— Кроули, ти или лъжеш, или си луд, или пък може би и двете — рече Хастур, но увереността му беше поразклатена.