Добри поличби

Тя се изгуби сред тракането на мънистената завеса.

Изведнъж Шадуел остана сам върху онова, което, доколкото си спомняше през отломките от попилените си нерви, беше ложето на греха, и точно в този момент не беше способен да реши дали всъщност това, че е сам на него, е по-добре или по-зле. Извърна глава, за да огледа обстановката.

Схващанията на мадам Трейси за еротиката датираха от времената, когато младежите израстваха с мисълта, че онези работи, дето жените ги имат отпред, са плажни топки, Брижит Бардо можеше да бъде наричана секси котенце, без това да предизвиква взривове от смях, и наистина съществуваха списания с имена като „Момичета, гъдел и жартиери“. Някъде сред тази вряща и кипяща разпуснатост тя беше добила убеждението, че плюшените играчки създават интимна, кокетна атмосфера в спалнята.

Шадуел се взира известно време в голям ошмулен мечок без едно око и с откъснато ухо. Вероятно името му беше нещо от сорта на мистър Бъгинс.

Извърна глава на другата страна. Погледа му препречи пижама във формата на животно — можеше да е куче, но пък като нищо можеше да е и скункс. То се хилеше жизнерадостно.

— Ъх — изпъшка той.

Но споменът продължаваше да го връхлита. Беше успял, наистина. Никой друг от армията досега не беше изгонвал демон, доколкото знаеше. Ни Хопкинс, ни Кивтингс, ни Дайсман. Вероятно не е смогнал дори ротен сержант майор Наркър 47 , притежател на рекорда за изнамерени вещици за всички времена. Рано или късно всяка армия се натъква на върховното си оръжие и ето, сега то съществуваше, размишляваше Шадуел — на края на ръката му.

47

През великата епоха на имперския експанзионизъм армията се радваше на ренесанс. Безкрайните схватки, в които влизаха британските войски, често ги изправяха срещу баячи, чакръкчии, шамани и други окултни противници. Тъкмо това е бил моментът да се разгърнат такива като майор Наркър, чиято крачеща фигура — един и деветдесет, че и още пет-шест сантима отгоре, сто и петнайсет кила тежка, стиснала бронирана Книга, четирикилограмова Камбана и специално подсилена Свещ — можела да прочисти полето с противници по-бързо от картечница „Гейтлинг“. Сесил Роудс пише за него: „Някои далечни племена го смятат за нещо като бог и онзи знахар, който би тръгнал да отстоява своето срещу натиска на майор Наркър, трябва да е бил изключително храбър и голям инат. Бих предпочел да имам на своя страна този човек пред два батальона бурки.“

Е, майната му на правилото „Не започвай пръв“. Щеше да си поотпочине, както си беше полегнал, а после… Силите на мрака най-после си бяха намерили майстора…

Когато мадам Трейси донесе чая, той вече хъркаше. Тя тактично затвори вратата, а и доста благодарно, защото след двайсет минути имаше сеанс, а в днешно време човек не бива да се отказва от пари.

Макар мадам Трейси в много отношения да си беше бая глупавичка, за някои неща притежаваше инстинкт, а що се отнася до това да човъркаш из окултното, беше му схванала цаката без грешка. Човъркане — беше разбрала тя — тъкмо това искаха нейните клиенти. Не искаха да ги набутват вътре до шия. Не искаха многопластовите мистерии на Времето и Пространството, искаха просто да се уверят, че мама след смъртта си се оправя много добре. Искаха окултизъм колкото да си подсладят простичкия животец, за предпочитане на порции, не по-дълги от четирийсет и пет минути, последвани от чай с бисквитки.

Те със сигурност не искаха страуш свещи, миризми, литании или мистични руни. Мадам Трейси дори бе махнала повечето карти от Големия аркан на таро, защото видът им май разстройваше хората.

Освен това се грижеше винаги да слага зелето да се вари точно преди сеанса. Няма нищо по-вдъхващо увереност, нищо по-вярно на комфортния дух на английския окултизъм от миризмата на брюкселско зеле, къкрещо в съседната стая.

* * *

Беше ранен следобед. Тежките буреносни облаци бяха оцветили небето в цвят на старо олово. Скоро щеше да завали — проливен, заслепяващ дъжд. Пожарникарите се надяваха да завали скоро. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Бяха пристигнали доста навреме. По-младите търчаха възбудено насам-натам, размотаваха маркуча и размахваха брадвички; по-старите пожарникари от пръв поглед разбраха, че сградата е взела-дала, и не бяха убедени дори, че дъждът ще спре пожара и той няма да закачи съседните сгради. Точно тогава едно черно бентли изскочи иззад завоя, занесе, качи се на тротоара със скорост над деветдесет километра в час и спря с писък на спирачки на сантиметър-два от стената на книжарницата. От него изскочи изключително възбуден млад мъж с тъмни очила и се втурна към вратата на горящата книжарница.

Един пожарникар му пресече пътя.

— Вие ли сте собственикът на заведението? — попита пожарникарят.

— Я стига глупости! Да ви приличам на собственик на книжарница?!

— Че всъщност знам ли, сър. Външността може да бъде много измамна. Например аз съм пожарникар. Но въпреки това, когато ме срещат цивилен, хората, на които не им е известна професията ми, често се случва да ме вземат за експерт-счетоводител или за директор на компания. Представете си ме без униформа, сър — що за човек виждате пред себе си? Честно?

— Тъпак — отвърна Кроули и се втурна в книжарницата.

Звучи по-лесно, отколкото всъщност беше, тъй като, за да успее, на Кроули му се наложи да избегне дузина пожарникари, двама полицаи и известен брой подранили интересни нощни птици от Сохо 48 , разгорещено препиращи се помежду си коя ли точно част от обществото беше поразведрила следобеда им и защо.

Кроули си проби път направо през тях. Почти не го удостоиха с поглед. После бутна вратата и пристъпи в същинска преизподня.

48

Навсякъде другаде, освен в Сохо, събралите се край пожара зяпачи вероятно биха проявявали интерес.

Цялата книжарница гореше.

— Азирафел! — повика той. — Азирафел, ти… тъпо… Азирафел? Тук ли си?

Никакъв отговор. Само пукот на горяща хартия, трясък на пръснати стъкла, щом огънят стигна до стаята на горния етаж, трясък на рухващи греди.

Огледа се из магазина — трескаво, отчаяно. Търсеше ангела, търсеше помощ.

В далечния ъгъл една лавица се прекатури и пръсна по пода пламтящи книги. Навсякъде край него гореше, но Кроули не обръщаше внимание. Левият му крачол бе започнал да тлее; спря го с поглед.

— Ало? Азирафел! В името на Бо… На Сата… На някого си! Азирафел!

Разбиха витрината отвън. Кроули се сепна и се обърна. Неочаквана водна струя го уцели право в гърдите и го събори на земята.

Очилата му отхвърчаха в другия ъгъл на стаята и се превърнаха в локва горяща пластмаса. Под тях се показаха жълти очи със зеници — вертикални черти. Мокър и вдигащ пара, с лице, черно като въглен, толкова далече от изтупан, колкото можеше да бъде, лазещ на четири крака вътре в горящата книжарница, Кроули тегли по една псувня и на Азирафел, и на Неизразимо великия план, и на Горе, и на Долу.

После погледна надолу и я видя. Книгата. Книгата, която момичето беше забравило в колата в Тадфийлд в сряда вечерта. Корицата й беше леко поопърлена, но самата книга по чудо беше останала невредима. Той я вдигна, напъха я в джоба на сакото си, изправи се залитайки и изтупа дрехите си.

Подът под него се продъни. Сградата се разтърси с рев и се срути сред дъжд от тухли, греди и горящи отломки.

Навън полицията връщаше минувачите, а един пожарникар обясняваше на всеки, желаещ да го слуша: „Не можах да го спра. Сигурно беше луд. Или пиян. Просто се втурна вътре. Не можах да го спра. Луд. Вътре влезе. Ужасна смърт. От ужасна по-ужасна. Ама ей-така си се втурна и влезе…“

И тогава Кроули излезе из пламъците.

Полицаите и пожарникарите го погледнаха, забелязаха израза на лицето му и не помръднаха от местата си.

Той се качи на бентлито, слезе от тротоара, зави покрай една пожарна кола към „Уордър стрийт“ и се изгуби в мрачния следобед.

Те сподириха колата с поглед, докато тя се изгуби. Най-накрая един от полицаите проговори:

— При такова време би било редно да включи фаровете — изтърси той вдървено.

— Особено като кара така. Опасно е — съгласи се друг с равен, глух глас и всички останаха така, осветявани и пърлени от горящата книжарница да се чудят какво ли му става на този свят, дето си мислеха, че го разбират.