Добри поличби

Само за миг той се беше замислил над тази възможност — и тъкмо тук го бе спипал Кроули. Беше просто възможно Адът да го изпитва. Този Кроули беше нещо повече, отколкото изглеждаше. Хастур беше параноик, което, като живееш в Ада, е просто разумна реакция на добро приспособяване — там наистина всеки те дебнеше да те сгащи.

Кроули започна да набира някакъв номер.

— Всичко е наред, херцоже Хастур. Не бих очаквал да повярваш на мен — призна си той. — Но защо не се обадим на Съвета на Мрака…? Сигурен съм, че те могат да те убедят.

Телефонът, който беше набрал, щракна и започна да звъни.

— Чао, тъпако — рече Кроули. И изчезна.

След мъъъничка частичка от секундата и Хастур вече го нямаше.

* * *

С годините са се натрупали огромен брой теологични човекочасове, прекарани в спорове по прочутия въпрос:

Колко ангела могат да танцуват на върха на една игла?

За да се стигне до отговор, трябва да се вземат под внимание следните факти:

Първо, ангелите просто не танцуват. Това е една от отличителните им характеристики като ангели. Те могат да слушат с наслада и разбиране Музиката на сферите, но никак не ги сърби да скочат и да почнат да се кълчат в ритъм с нея. Така че нито един.

Най-малкото — почти нито един. Азирафел се беше научил да танцува гавот в един дискретен джентълменски клуб на „Портланд плейс“ в края на 1880-та и макар в началото да разбираше от това колкото патка от банково дело, след време доста надобря и му беше мъчничко, когато няколко десетилетия по-късно гавотът завинаги излезе от мода.

Така че, при положение че танцът е гавот и при положение че се намери подходящ партньор (който заради спора също може да танцува едновременно и гавот, и на върха на игла), отговорът е един — ни повече, ни по-малко.

Сега пък може да попитате колко демона могат да танцуват на върха на една игла. В края на краищата от един сой са с ангелите. И поне танцуват 45 .

Та като поставите нещата по тоя начин, отговорът е всъщност бая, при положение че зарежат физическите си тела, което за демона е фасулска работа. Физиката не ограничава демоните. Погледнато от широка перспектива, Вселената е просто нещо мъничко и кръгличко като ония пълни с вода топки, дето, като ги разклатиш, вътре се извива снежна буря 46 . Но погледнато съвсем отблизо, единственият проблем с танцуването на върха на игла са тия огромни трапове между електроните.

45

Макар че не е точно това, дето ние с вас му викаме танцуване. Във всеки случай не и добро танцуване. Демоните се движат като британските състави на конкурса за песен на Евровизията.

46

Макар че, освен ако неизразимо великият план не е доста по-неизразимо велик, отколкото се вярва, на дъното на Вселената няма огромен пластмасов снежен човек.

За онези от ангелски сой или демонска порода размерът, формата и съставът са просто опции.

Кроули в момента пътува с невероятна скорост по един телефонен кабел.

ДРЪН.

Кроули мина през две телефонни централи със скорост частица (много достойна) от скоростта на светлината. Хастур го следваше плътно — на десет-дванайсет сантиметра, — но при тези им размери това дава на Кроули много удобна преднина. Която, разбира се, ще се стопи, изскочеше ли от другия край.

Бяха твърде малки, че да възпроизвеждат звуци, но за демоните звуците не са задължителни, за да си общуват. Чуваше как Хастур врещи подире му:

— Копеле недно! Ще те пипна. Не можеш ми избяга!

ДРЪН.

— Където излезеш и ти, ще изляза и аз! Няма да ми се измъкнеш!

Кроули бе изминал над трийсет километра кабел за по-малко от секунда.

Хастур го следваше по петите. Кроули трябваше много много внимателно да прецени момента.

ДРЪН.

Третото иззвъняване. Е, помисли си Кроули, нищото иде.

Спря внезапно и видя как Хастур се стрелна край него. Хастур се обърна и…

ДРЪН.

Кроули се стрелна по кабела, мина през пластмасовото покритие и се материализира в цял ръст, съвсем без дъх останал, в своя хол.

Щрак.

Лентата за записване на телефонния секретар се завъртя. Последва сигнал и щом лентата за съобщения се превъртя, от говорителя след сигнала се разнесе писък: „Да! Какво?!… Ах ти, змия проклета!“

Малката червена лампичка за съобщения замига.

Светваше — угасваше, светваше — угасваше като сърдито червено оченце.

На Кроули наистина му се щеше да му се намираха още малко светена вода и време да държи касетата в нея, докато се разтвори. Но подготвянето на смъртоносната баня за Лигур си беше достатъчно опасно. Светената вода си я къташе от години, ей тъй, за всеки случай и дори присъствието й в стаята го изнервяше. Или… може би… да, какво щеше да стане, ако сложи касетата в колата? Можеше да си го върти ли, върти, докато се превърне във Фреди Меркюри. Щеше да се прояви като гадняр, но какво да се прави.

Някъде далече проехтя гръмотевица.

Нямаше време за губене.

Нямаше къде да отиде.

Но тръгна. Метна се в бентлито и подкара към Уест Енд, като да го бяха погнали всички демони на Ада. Което, повече или по-малко, така си и беше.

Мадам Трейси чу бавните стъпки на господин Шадуел, които изкачваха стълбите. По-бавни от обикновено, а на всеки няколко стъпала спираха. Обикновено той изкачваше стъпалата така, сякаш ги мразеше всичките до едно.

Тя отвори вратата. Беше се облегнал на стената на площадката.

— Ама, господин Шадуел — възкликна тя, — какво направили с ръката си?

— Къш от мени, жина — изпъшка Шадуел. — Ни съм си знайл силата!

— Защо я държите така напред?

Шадуел се опита да се навре в стената.

— Дръпни са, ти казвам! Ни отговарям!

— Какво, дявол да го вземе, се е случило с вас, господин Шадуел? — попита мадам Трейси, като се опитваше да го хване за ръката.

— Взе го дяволът! Взе го!

Тя успя да сграбчи ръката му. Господин Шадуел, този бич за злото, беше безсилен да й се възпротиви, когато го помъкна към апартамента си.

Никога досега не беше влизал тук — поне не и в будно състояние. Сънищата му бяха обзавели този апартамент с коприни, атлазени драперии и нещо, което мислеше за благовония. В действителност входът към кухнята беше преграден със завеса от мъниста и имаше лампа, направена доста несръчно от бутилка от „Кианти“ — разбиранията на мадам Трейси за шик, също като тия на Азирафел, се бяха окопали около 1953 г. В средата на стаята имаше маса, покрита с кадифена покривка, а на покривката — кристалната топка, която все повече се превръщаше в основното оръдие, с което мадам Трейси си вадеше хляба.

— Според мен ще е добре да си полегнете, господин Шадуел — рече тя с тон, който не допускаше възражения, и го поведе към спалнята. Беше твърде стъписан, за да протестира.

— Но младият Нют е там — измънка той — в плен на погански страсти и окултни измами!

— Тогава съм сигурна, че ще знае как да се справи с тях — рече бодро мадам Трейси, чиято представа за Нютовите изживявания вероятно беше много по-близка до действителността, отколкото тази на господин Шадуел. — И съм убедена, че той не би искал така да се натоварвате. Лежете си спокойно, пък аз ще сваря и за двама ни по едно чайче.