Добри поличби

— Мда — отвърна професор Фред Уиндбрайт от Кралската ботаническа градина. — Сам ни бих го казъл по-дубръе.

— Така… Първи въпрос за екипа — той идва от господин Р. П. Тайлър, председател на местната Асоциация на жителите, мисля.

— Кхъм. Точно така. Ами аз отглеждам рози, много ги обичам розите, обаче вчера мойта „Моли Магуайър“, с която съм печелил награди, изгуби два от цветовете си в дъжда, който очевидно беше от риба. Какво би препоръчал екипът в такъв случай освен опъване на мрежа над градината? Искам да кажа, писах до съвета…

— Доста необичаен проблем, бих казал. Хари?

— Господин Тайлър, нека ви задам един въпрос — рибата прясна ли беше или консервирана?

— Според мен прясна.

— Е, нямате проблеми, приятелю. Чувам, че насам валели и дъждове от кръв — как ми се иска да завалят и над Дейлс, където е моята градина. Цяло състояние щях да спестя от изкуствени торове. Вижте сега как ще постъпите — пресадете розите в…

КРОУЛИ?

Кроули си мълчеше.

КРОУЛИ. ВОЙНАТА ЗАПОЧНА, КРОУЛИ. С ИНТЕРЕС ОТБЕЛЯЗВАМЕ, ЧЕ ТИ ИЗБЕГНА СЛУЖИТЕЛИТЕ, УПЪЛНОМОЩЕНИ ДА ТЕ ВЗЕМАТ.

— Ммм — съгласи се Кроули.

КРОУЛИ… НИЕ ЩЕ СПЕЧЕЛИМ ТАЗИ ВОЙНА. НО ДОРИ И ДА ЗАГУБИМ, ПОНЕ ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТЕБЕ, НЯМА ДА ИМА НИКАКВА РАЗЛИКА. ЗАЩОТО И ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ДЕМОН ДА ОСТАНЕ В АДА, КРОУЛИ, ПАК ЩЕ ТИ СЕ ПРИИСКА ДА СЕ БЕШЕ ПРЪКНАЛ СМЪРТЕН.

Кроули мълчеше.

СМЪРТНИТЕ МОГАТ ДА СЕ НАДЯВАТ НА СМЪРТ ИЛИ НА ИЗКУПЛЕНИЕ. ТИ НА НИЩО НЕ МОЖЕШ ДА СЕ НАДЯВАШ. ВСИЧКО, НА КОЕТО МОЖЕШ ДА СЕ НАДЯВАШ, Е МИЛОСТТА НА АДА.

— А?!

ШЕГИЧКА.

— Нгх — каза Кроули.

— … а сега, както знаят запалените градинари, няма нужда да споменаваме, че е голям дявол този ваш тибетец. Да прокопае тунел направо през бегониите ви като едното нищо. Едно чайче ще го оправи, за предпочитане с гранясало масло от як — би трябвало такова да се намира във всяка добра гра…

Уиииии. Бръммм. Пук. Пращенето от статичното електричество заглуши предаването.

Кроули изключи радиото и прехапа долната си устна. Под пепелта и саждите, покрили лицето му, изглеждаше много уморен, много блед и много изплашен.

И изведнъж — много ядосан. Що за тон ти държат! Все едно си саксийно растение, почнало да сипе листа по пода!

После зави покрай един ъгъл с цел да излезе на страничната отбивка за шосе M25, откъдето щеше да хване M40 за Оксфордшър.

Но с M25 беше станало нещо. Нещо, от което те заболяваха очите, ако гледаш право в него.

От онова, което преди беше Лондонската околовръстна магистрала M25, се носеха гърлени песнопения, шум, изтъкан от много нишки: клаксони на коли, мотори, сирени, писукане на мобилни телефони и писъците на дечица, попаднали навеки в капана на задните предпазни колани. „Приветствайте Великия Звяр, що поглъща Светове“ — носеше се песнопението отново и отново на тайния език на черните жреци на древната Му.

„Ужасният знак Одегра — помисли си Кроули, докато завиваше към Северното кръгово шосе. — Това го направих аз, аз съм виновен. Можеше да си е най-обикновена магистрала. Добра работа свърших, дума да няма, но всъщност струваше ли си? Всичко е извън контрол. Раят и Адът вече не командват положението. Все едно цялата планета е страна от третия свят, най-накрая сдобила се с Бомбата…“

И тогава започна да се усмихва. Щракна с пръсти. Пред очите му се материализира чифт слънчеви очила. Пепелта изчезна от костюма и от кожата му.

Какво толкова, по дяволите. Щом си отиваш, защо да не го направиш със стил?

Като си подсвиркваше тихичко, той подкара нататък.

Те се носеха по външното платно на магистралата като ангели унищожители. Горе-долу така си и беше.

Не караха чак толкова бързо, като се вземе под внимание всичко. Четиримата поддържаха постоянна скорост от сто и седемдесет километра в час, сякаш бяха уверени, че шоуто няма да започне, преди да пристигнат. Не можеше. Разполагаха с всичкото време на света, както излизаше.

Точно зад тях караха още четирима: Тед Буцата, Мазния, Помията и Скъз.

Бяха въодушевени. Сега те бяха истински Ангели на Ада и яздеха тишината. Край тях, знаеха те, ревеше бурята, тътнеше трафикът, шибаха вятърът и дъждът. Но в дирята на Конниците царуваше тишина, чиста и мъртва. Във всеки случай почти чиста. Мъртва — със сигурност. Наруши я Помията, който пресипнало кресна на Тед Буцата:

— Ти ’начи кой ще бъдеш?

— К’во?

— Казах, ти кой…?

— Чух те. Не става въпрос к’во си казал. Всеки те чу к’во каза. К’во искаше да кажеш, т’ва исках да знам.

На Помията му се искаше да беше обърнал по-голямо внимание на книгата „Откровение“. Де да беше знаел, че ще попадне вътре, щеше да чете по-внимателно.

— Имах предвид, че те са Четиримата конници на Апокалипсиса, нали така?

— Рокери — поправи го Мазния.

— Точно така. Четиримата рокери на Апокалипсиса. Война, Глад, Смърт и… и оня другия. Мръс’тия.

— Е? И?

— И те ни казаха, че ако тръгнем с тях, става, нали?

— Е?

— Ми начи ние сме другите Четирима кон… ъ-ъ… рокери на Апокалипсиса. Така че кои точно?

Последва пауза. Светлините на преминаващите коли се стрелкаха покрай тях в отсрещното платно и осветяваха сенките на облаците, а тишината беше близка до абсолютната.

— Може ли и аз да бъда Война? — попита Тед Буцата.

— Много ясно, че не може да си Война. Как ти ще си Война бе? Тя е Война. Ти трябва да си нещо друго. Тед Буцата сгърчи лице в мисловен напън.

— Те Те Пе — рече той най-накрая. — Аз съм Тежка телесна повреда. Т’ва съм аз. Готово. Ми вие к’ви ше сте?

— Може ли да съм Боклук? — попита Скъз. — Или Срамни лични проблеми?

— Боклук не може — отвърна му Тежка телесна повреда. — Т’ва е по неговата част, на Замърсяване. Ама другото може.

Продължиха да яздят в тишина и мрак, а на неколкостотин метра напред светеха червените задни светлини на Четиримата.

Тежка телесна повреда, Срамни лични проблеми, Помията и Мазния.

— Аз искам да съм Жестокост към животните — заяви Мазния.

Помията се зачуди дали е „за“ или „против“. Не че имаше значение.