Добри поличби

Той потупа по металната повърхност, толкова нажежена, че яйца да пържиш на нея.

— Такова нещо никоя от ония модерните коли нямаше да издържи — рече той нежно.

Вторачиха се в него.

Разнесе се кратко електронно „щрак“.

Портата се вдигаше. Обшивката на електромотора нададе механичен стон, а после се предаде пред лицето на неустоимата сила, която движеше бариерата.

— Хей! — викна сержант Дайзенбъргър. — Кой от вас го направи, дебили такива?

Фст. Фст. Фст. Фст. И малко кутре, чиито лапи се виждаха като размазано петно.

Те се вторачиха в четирите яростно натиснали педалите фигури, които минаха под бариерата и потънаха в лагера.

Сержантът се поосвести.

— Хей — рече той, но този път много по-немощно, — някое от тия деца нямаше ли в кошницата отпред извънземно с лице като дружелюбно настроено лайно?

— Според мен не — отвърна Кроули.

— Значи — продължи сержант Дайзенбъргър — наистина ще си имат неприятности. — Той вдигна пушка. Стига вече се е подпичквал; не спираше да мисли за сапуна. — Както и вие — додаде той.

— Придуприждавам тъ… — подзе Шадуел.

— Това твърде много се проточи — обади се Азирафел. — Я вземи ти се оправи, Кроули, приятелю мой свиден.

— Хммм? — рече Кроули.

— Нали аз съм добричкият — обясни Азирафел. — Не можеш да очакваш от мен да… ох, мамка му. Опитваш се да направиш каквото трябва и докъде те докарва това? — и щракна с пръсти.

Нещо рече „пук!“ като старомодна фотосветкавица и сержант Томас А. Дайзенбъргър изчезна.

— Ъ-ъ… — обади се Азирафел.

— Видяхте ли? — възкликна Шадуел, който не беше съвсем схванал цаката на раздвоената личност на мадам Трейси. — Нищо работа. Дръжте са за мени и всичко шъй наред.

— Браво — рече Кроули. — Не съм и подозирал, че това го има в тебе.

— Не — отвърна Азирафел. — Всъщност и аз не го подозирах. Силно се надявам, че не съм го изпратил на някое ужасно място.

— По-добре ще е веднага да почваш да свикваш — посъветва го Кроули. — Ти просто ги изпращаш. Най-добре е да не се тревожиш къде отиват. — Изглеждаше очарован. — Няма ли да ме представиш на новото си тяло?

— А? Да. Да, разбира се. Мадам Трейси, това е Кроули. Кроули, мадам Трейси. Ах, очарована съм.

— Давайте да влизаме вътре — подкани ги Кроули. Погледна тъжно останките на бентлито, а после изведнъж лицето му просветна. Един джип настъпваше право към портала и като че беше претъпкан с хора, които се гласяха да крещят въпроси и да стрелят с пушки, без много да ги засяга точно в каква последователност.

Той живна. Това вече по влизаше в, както бихте могли да го наречете, неговата компетенция.

Извади ръце от джобовете, вдигна ги като същински Брус Лий, а после се усмихна като същински Лий ван Клийф.

— Оп-па — възкликна той, — ето го и транспорта.

* * *

Паркираха колелата си пред едно от ниските здания. Уенслидейл грижливо заключи своето. Такъв си беше. — Та как точно изглеждат тия хора? — попита Пепър.

— Всякак може да изглеждат — отвърна неуверено Адам.

— Те са възрастни, нали?

— Да — потвърди Адам. — Предполагам, чак толкова възрастни досега не си виждала.

— Да се бориш с възрастни, си е вятър работа — заяви Уенслидейл. — Все ще си навлечеш беля.

— Няма нужда да се бориш с тях — отвърна Адам. — Просто ще правите каквото ви казвам.

Ония огледаха нещата, които държаха в ръце. Като за оръдия за оправяне на света не изглеждаше да вършеха невероятна работа.

— Ама как ще ги намерим? — обади се колебливо Брайън. — Спомням си, като идвахме в Деня при отворени врати, ми то са само стаи и такива работи. Сума ти стаи и лампички, дето светкат.

Адам се загледа замислено в постройките. Алармите продължаваха да извисяват глас.

— Ами — рече той — на мене ми се струва…

— Хей, дечица, ама вие какво правите тука? Не беше стопроцентово заплашителен глас, но тетивата му беше почти изцяло обтегната и принадлежеше на офицер, прекарал десет минути в опити да проумее един безумен свят, в който алармите вият и вратите не се отварят. Зад него бяха застанали двама също толкова изтормозени войници, които се чувстваха малко нещо като в небрано лозе, що се отнася до това какво да правят с четирима дребни, очевидно принадлежащи към бялата раса подрастващи, единият като че девойка.

— Не се притеснявайте за нас — рече безгрижно Адам. — Ние само си разглеждаме.

— Ама вижте как… — подхвана лейтенантът.

— Заспи — заповяда Адам. — Просто заспи. Всички войници тук — заспивайте. И няма да ви стане нищо. Просто заспивайте веднага.

Лейтенантът се вторачи в него, като се опитваше да фокусира погледа си. После се килна напред.

— А стига бе — възкликна Пепър, щом и другите двама се строполиха. — Как го направи?

— Ами — подзе предпазливо Адам — нали се сещаш онова за хипнозата, дето го пише в „101 неща за всички момчета“, дето така и не можахме да го постигнем?

— Да?

— Е, ами и това е нещо такова, само че вече разбрах как се прави. — Той отново се обърна към свързочната сграда.

Стегна се — тялото му премина от обичайната си удобна прегърбена стойка към толкова изправена, че господин Тайлър би се гордял.

— Така — рече той. Позамисли се. А после рече:

— Елате и вижте.

* * *

Ако махнете света и оставите само електричеството, той ще прилича на най-изящния филигран, правен някога — топка от блещукащо сребро, тук-там искрящото копие на спътников лъч. Дори и тъмните зони ще сияят от радарните и комерсиалните радиовълни. Като нервната система на огромен звяр.

Тук-там градовете образуват възли в мрежата, но по-голямата част от електричеството си е, както излиза, чиста мускулатура, вършеща само грубата работа. Но от петдесетина години хората снабдяват електричеството и с мозък.