Добри поличби

И сега той оживя — така, както и огънят е жив. Ключове се изключваха. Релета прегаряха. В сърцето на силициевите чипове, чиято микроскопична архитектура приличаше на картата на улиците в Лос Анжелис, се отваряха нови пътища, а на стотици километри далеч звънци звъняха в подземни стаи и мъже с ужас се взираха в изписаното на някои екрани. Тежки стоманени врати се затваряха плътно в тайни кухи планини и оставяха хората от другата страна да блъскат по тях и да се борят със стопилите се бушони. Парчета от пустинята и тундрата се плъзгаха встрани и пускаха свежия въздух в оборудваните с климатик гробници, а притъпени силуети тромаво заемаха позиция.

И докато течеше там, където не бива, електричеството се оттегляше от обичайните си русла. В градовете светофарите угасваха, след това — и уличните лампи, после — всички лампи. Вентилаторите забавяха въртене, изпърпорваха и спираха. Реотани избледняваха и помръкваха. Асансьори засядаха. Радиостанции се задавяха и успокояващата им музика заглъхваше.

Някой беше казал, че цивилизацията я отделяли от варварството двайсет и четири часа и две яденета.

Нощта бавно се стелеше над въртящата се Земя. Би трябвало да е пълна със светлинни боцкания. Но не беше.

Там, долу, имаше пет милиарда души. Онова, което скоро предстоеше да се случи, щеше да накара варварството да заприлича на пикник — горещ, гаден и накрая изоставен на мравките.

Смърт се изправи. Като че се ослушваше напрегнато. Всеки можеше да се досети за какво се ослушва.

— ТОЙ Е ТУК.

Останалите трима вдигнаха очи. Нещо в стойката им едва доловимо се промени. В мига преди Смърт да заговори, те, онова в тях, което не ходеше и не приказваше като човек, обвиваше целия свят. Сега се бяха завърнали.

Повече или по-малко.

В тях имаше нещо странно. Сякаш вместо в костюми не по мярка сега вече бяха облечени в тела не по мярка. Глад изглеждаше така, сякаш лекичко не е на станция, и затова доминиращият досега сигнал — приятен, пробивен, преуспял бизнесмен — започваше да заглъхва под древното, ужасно пращене на първичната му същност. Кожата на Война лъщеше от пот. Кожата на Замърсяване просто си лъщеше.

— За всичко… сме се погрижили — обади се Война. Говореше с усилие. — Всичко… ще върви по реда си.

— Не са само ядрените взривове — поде Замърсяване. — А и химикалите. Хиляди галони вещества в… в малки резервоари навсякъде по света. Прекрасни течности… с по осемнайсет срички в имената. А и… добрите стари опори. Каквото щете си казвайте. Плутоният може да ви съсипва хиляди години, но Арсеникът е вечен.

— А после… зимата — додаде Глад. — Обичам зимата. Има нещо… чисто в зимата.

— Пилците… се връщат в кокошарника — промълви Война.

— Край с пилците — отсече Глад.

Само Смърт не се бе изменил. Някои неща са неизменни.

Четиримата напуснаха сградата. Биеше на очи, че Замърсяване, макар и все още да вървеше по земята, създаваше впечатлението, че се изпарява, което Анатема и Нютон Пълсифър забелязаха.

Беше първата сграда, на която се натъкнаха. Вътре им се струваше много по-безопасно, отколкото отвън, където май цареше шаш и паника. Анатема бутна вратата, цялата в табели, които те убеждаваха, че направиш ли това, те грози смъртна опасност. Щом я докосна, вратата се отвори. А след като влязоха, се затръшна и се заключи.

Нямаха много време да го обсъждат, след като Четиримата вече бяха вътре.

— Какви бяха тия? — попита Нют. — Някакви терористи?

— В един много прав и акуратен смисъл — отвърна Анатема — според мен ти си прав.

— Какво означават всички тия дивотии, дето ги издрънкаха?

— Според мен най-вероятно краят на света — поясни Анатема. — Забеляза ли аурите им?

— Не мисля — отвърна Нют.

— Хич не бяха хубави.

— О.

— Всъщност имаха отрицателна аура.

— О.

— Като черни дупки.

— Това е лошо, нали така?

— Да.

Анатема огледа редиците метални шкафчета. Този път, само този, защото не беше наужким, а наистина, машините, дето щяха да докарат края на света или поне на онази негова част, която обхващаше пластовете от два метра под земята, та чак до озоновия слой, не действаха по обичайния сценарий. Нямаше огромни червени туби с проблясващи по тях лампички. Нямаше намотки, които сякаш ти казват „клъцни ме“. Нямаше подозрително грамадни многобройни монитори, които броят обратно до нула и можеха да бъдат превключени за секунди. Вместо това металните шкафове изглеждаха солидни, тежки и много устойчиви на героизъм в последната минута.

— Какво върви по реда си? — запита се Анатема. — Те са направили нещо, нали?

— Може би има копче за изключване? — безпомощно предположи Нют. — Сигурен съм, че ако поогледаме…

— Тези неща нямат копчета. Не ставай глупав. Мислех си, че ги знаеш тия работи.

Нют закима отчаяно. Това тук беше твърде далеч от страниците на „Лесна електроника“. Колкото за показ той надникна в дъното на един шкаф.

— Има връзка с целия свят — смутолеви той. — Можеш да правиш буквално каквото си поискаш. Да модулираш тока в главните електропроводи, да се включваш към спътници. Абсолютно всичко. Можеш да… — жип — ааа, можеш — жап — уф, да ги накараш — жипт — да правят каквото си — ззап — ооох.

— Как се справяш там, вътре?

Нют смучеше пръстите си. Засега не се беше натъкнал на нищо, дето да прилича на транзистор. Уви ръката си в носна кърпичка и измъкна два-три превключвателя от гнездата им.

Веднъж едно от списанията за електроника, за които се беше абонирал, беше публикувало на шега схема на електрическа верига, за която беше гарантирало, че няма да проработи. „Най-накрая — обясняваха те по забавен начин — ето ви нещо, дето всички вие там, жичкаджии кьопави, можете да си сглобите, като знаете със сигурност, че ако нищо не прави, значи работи.“ Диодите й бяха наобратно, транзисторите — с главата надолу, а батерията — изхабена. Нют я беше сглобил и тя хвана радио Москва. Беше им писал писмо, с което се оплакваше, но така и не получи отговор.

— Наистина представа нямам дали се справям изобщо.

— Джеймс Бонд просто вади разни работи.

— Не само вади, а ги и туря — тросна се Нют; нервите му бяха започнали да се изопват. — А и аз не съм ти — жип — Джеймс Бонд. Ако бях — бзззт, — лошите щяха да ми покажат всичките мегасмърт-лостове и щяха да ми обяснят колко хубаво работели, тяхната мама, нали така? — фзззпт — Само дето в живота не става така! Не знам какво става и не мога да го спра.