Добри поличби

* * *

Облаци се кълбяха на хоризонта. Небето горе все още беше ясно, само лек ветрец разкъсваше въздуха. Но този въздух не беше нормален въздух. Изглеждаше някак кристализирал — сякаш, извърнеш ли глава, ще видиш нови фасети. Искреше. Ако трябва да намерите дума да го опишете, думата „гъмжило“ можеше да се промъкне лукаво в ума ви. Гъмжило от безтелесни същества, очакващи единствено точния миг, за да станат извънредно телесни.

Адам погледна нагоре. В известен смисъл там горе имаше единствено чист въздух. В друг, прострели се до безкрайност, там бяха пълчищата на Рая и Ада, крило до крило. Ако се вгледаш наистина съсредоточено и имаш специална подготовка, разликата се виждаше.

Тишината бе стиснала в хватката си световния мехур. Вратата на сградата се отвори и Четиримата пристъпиха навън. При трима от тях вече се забелязваше не повече от намек за нещо човешко — приличаха на човекоподобни форми, изградени от всичко онова, което бяха или представляваха. Смърт на техния фон определено изглеждаше приятен за окото. Коженото му яке и шлемът с тъмно стъкло се бяха превърнали в расо с качулка, но това бяха просто подробности. Скелет, дори и ходещ, поне е нещо човешко; своего рода Смърт се таи във всяко живо същество.

— Работата е там — заговори Адам настоятелно, — че те не са наистина истински. Те всъщност са нещо като кошмарите.

— А-а-ама ние не спим — заекна Пепър. Кучето изскимтя и се опита да се скрие зад Адам.

— Оня там все едно се топи — посочи Брайън настъпващата фигура, ако можеше все още да се нарече така, на Замърсяване.

— Ето ти на — насърчи го Адам. — Значи не може да е истински, нали така? Здравият разум ти го подсказва. Такова нещо не може да е истинско наистина.

Четиримата се спряха на няколко метра от тях.

— СВЪРШЕНО Е — рече Смърт. Той се поприведе напред и втренчи безокия си поглед в Адам. Трудно беше да се каже дали е изненадан.

— ’Ми добре — рече Адам. — Работата обаче е там, че не ща така. Никога не съм ви искал да го правите.

Смърт погледна останалите трима, после — пак Адам. Зад тях един джип зави рязко и спря. Двамата не му обърнаха никакво внимание.

— НЕ РАЗБИРАМ — рече Смърт. — БЕЗ СЪМНЕНИЕ САМОТО ТИ СЪЩЕСТВУВАНЕ ИЗИСКВА СВЕТЪТ ДА СВЪРШИ. ТАКА Е ПИСАНО.

— Не виждам що на някой си там му е скимнало да пише такива работи — спокойно рече Адам. — Светът е пълен с к’ви ли не разкошни неща, а аз още не съм научил всичко за него, тъй че не ща някой си там да ми го бърка и да ми го свършва, преди да съм го опознал. Така че вие си ходете.

( — Този е, господин Шадуел — рече Азирафел, но думите му зазвучаха неубедително още докато ги изговаряше. — Онзи със… с фланелката…)

Смърт се вторачи в Адам.

— Ти… си част… от нас — процеди Война през зъби като прекрасни куршуми.

— Свършено е. Ще… създадем… света… отново — изрече Замърсяване с глас, потаен като нещо, изтичащо от ръждив барабан в преливник.

— Ти… ни… водиш — произнесе Глад.

И Адам се разколеба. Един глас в него продължаваше да крещи, че е вярно, че светът е негов и че трябва просто да се обърне и да ги поведе по слисаната планета. Те бяха неговите хора.

Горе, ред по ред, небесните пълчища очакваха Думата.

( — Ни мой да искаш от мени да гу зъстрелям! Чи той и едно ’лапи!

— Ъ-ъ — отвърна Азирафел. — Ъ-ъ. Мда. Може би ще е най-добре да поизчакаме, какво ще кажеш?

— Докато порасне, така ли? — подметна Кроули.)

Кучето заръмжа.

Адам погледна Ония. Те също бяха неговите хора. Просто трябва да решиш кои са ти истинските приятели.

Той се обърна отново към Четиримата.

— Хванете ги — изкомандва тихо.

Вече не провлачваше и не замазваше думите. В гласа му се долавяха странни тонове. Никое човешко същество не можеше да не се подчини на такъв глас.

Война се изсмя и погледна очаквателно Ония.

— Момченца — процеди тя, — които си играят с твоите играчки. Помисли си какви играчки само мога да ти предложа аз… какви игри. Мога да ви накарам да се влюбите в мен, момченца. Малки момченца с малки пушчици.

Тя отново се изсмя, но картечният екот заглъхна веднага щом Пепър пристъпи напред и вдигна разтреперана ръка.

Мечът не беше кой знае какъв, но по-добър комай не можеше да се направи от две летви и канап. Война се вторачи в него.

— Разбрах — рече тя; — Малко е тъпо, а? Тя извади своя меч и го издигна със звук, все едно някой прокарваше пръст по гърлото на винена чаша. Щом остриетата се сблъскаха, просветна мълния. Смърт се втренчи в очите на Адам. Нещо издрънча жалко.

— Не го пипайте! — кресна Адам, без да помръдне глава.

Ония се вторачиха в меча. Той се олюля и замря на бетонената пътека.

— Момченца — измърмори отвратено Пепър. Рано или късно всеки трябва да решава от коя банда е.

— Ама, ама такова… — заекна Брайън. — Тая като че мечът, такова, я всмука…

Въздухът между Адам и Смърт започна да трепери като мараня.

Уенслидейл вдигна глава и погледна Глад в хлътналите очи. Протегна напред нещо, което с малко въображение би могло да мине за везни, направени от канап и клонки. После го завъртя над главата си.

Глад протегна ръка да се защити.

Пак блесна мълния, а после — дрънчене на сребърни везни, ударили земята.

— Не… ги… пипайте — нареди Адам.

Замърсяване вече беше побягнал или поне беше започнал да се оттича бързо, но Брайън смъкна от главата си изплетения от стръкове трева венец и го метна по него. Инак венецът не би отхвърчал така, но някаква сила го изтръгна от ръцете му и той изсвистя като диск.

Този път експлозията беше червен пламък сред талази черен дим и вонеше на бензин.

С кънтящ тенекиен звън една почерняла сребърна корона се изтърколи от пушека и се затъркаля, дрънчейки като монетка.

Поне нямаше нужда да ги предупреждава да не я пипат. Блестеше така, както металът не бива да блести.