Добри поличби

— Къде отиват? — попита Уенсли.

— КЪДЕТО ИМ Е МЯСТОТО — отвърна Смърт, без да позволява на погледа на Адам да се откъсне. — ТАМ, КЪДЕТО ВИНАГИ СА БИЛИ. ОБРАТНО В ЧОВЕШКИЯ УМ.

Той се ухили на Адам.

Чу се звук от раздираща се тъкан. Расото на Смърт се разцепи и крилете му се разгънаха. Криле на ангел. Но без пера. Бяха нощни криле — криле, изрязани през материята на сътворението от мрака отдолу, сред които блещукаха няколко далечни светлинки — светлинки, които можеха да са звезди, но можеха да са и нещо съвсем друго.

— НО АЗ — продължи той, — АЗ НЕ СЪМ КАТО ТЯХ. АЗ СЪМ АЗРАИЛ, СЪЗДАДЕН ДА БЪДА СЯНКА НА СЪТВОРЕНИЕТО. МЕН НЕ МОЖЕШ ДА УНИЩОЖИШ. ТОВА БИ УНИЩОЖИЛО СВЕТА.

Нажежените им погледи изстинаха. Адам се почеса по носа.

— Ох бе, де да знам — рече той. — Може пък да има начин — и също се ухили.

— Както и да е, поне сега ще престане — продължи той.

— Онова с машините. Трябва да правиш каквото ти казвам — само засега, и аз казвам, че това трябва да престане. Смърт сви рамене.

— ВЕЧЕ СПИРА — каза той. — БЕЗ ТЯХ — той посочи жалките останки на останалите трима Конници. — ТО НЕ МОЖЕ ДА ПРОДЪЛЖИ. ОБИКНОВЕН ТРИУМФ НА ЕНТРОПИЯТА. — Смърт вдигна костеливата си ръка — това можеше да е и отдаване на чест.

— ЩЕ СЕ ВЪРНАТ — рече той. — ТЕ НИКОГА НЕ СА ДАЛЕЧ.

Крилете изплющяха само веднъж като гръм и ангелът на смъртта изчезна.

— Значи така — рече Адам на въздуха. — Добре. Значи няма да го бъде. Всичко онова, което са започнали — това трябва да престане веднага.

Нют се втренчи отчаяно в уредите.

— Човек ще си рече, че ще има я наръчник, я нещо такова — рече той.

— Можем да проверим дали Агнес има да каже нещо по въпроса — предложи Анатема.

— Да бе, да — тросна се Нют. — Много разумно, няма що. Да саботираш електроника от двайсти век с помощта на занаятчийски наръчник от седемнайсти? Какво ти е разбирала Агнес Нътър от транзистори?

— Е, през 1948-ма дядо ми изтълкува много схватливо предсказание 3328 и направи някои много проницателни инвестиции — подметна Анатема. — Разбира се, тя не е знаела как ще му се вика на това чудо и не е била много светната по въпроса за електричеството изобщо, но…

— Говорех образно.

— Както и да е, не ти трябва да го задействаш. Трябва да го накараш да спре да работи. За това не ти трябват знания, трябва ти невежество.

Нют изохка.

— Добре — рече той с досада. — Да опитаме. Казвай предсказанието.

Анатема измъкна напосоки едно картонче.

— Той не Е Онова, Което Казва, че Е — прочете тя. — Номер 1002. Много е просто. Някакви идеи?

— Ами виж — подхвана отчаяно Нют. — Знам, че не е сега моментът да ти го кажа, но… — той преглътна. — Всъщност не ме бива много по електрониката. Хич даже не ме бива много.

— Май си спомням, че ми каза, че си компютърен инженер.

— Преувеличих. Искам да кажа, преувеличих колкото можах, всъщност, както предполагам, би било по-точно да се каже, че пресилих нещата. Бих отишъл дотолкова далеч, че да кажа, че най-точно казано… — Нют затвори очи — … това си беше едно увъртане.

— Лъжа, искаш да кажеш? — изчурулика Анатема.

— О, чак толкова далеч не бих отишъл — отвърна Нют.

— Макар че — додаде той, — аз всъщност не съм точно компютърен инженер. Изобщо. Тъкмо обратното.

— Кое е обратното?

— Ами, щом се налага, ще ти го кажа — всеки път, когато се опитам да накарам нещо електронно да проработи, то спира.

Анатема му отправи лъчезарна усмивчица и зае театрална поза като в представление на фокусник, когато дамата в пайети отстъпва назад, за да разкрие какъв е номерът.

— Тра-ла-ла — рече тя. — Поправи го — додаде след малко.

— Какво?!

— Накарай го да заработи по-добре.

— Не знам — отвърна Нют. — Не съм убеден, че мога — и отпусна длан върху най-близкия шкаф.

Шумът, който той досега не осъзнаваше, че чува, изведнъж спря; воят на далечен генератор утихна. Лампичките по таблата примигнаха и повечето угаснаха.

Навсякъде по света хората, които се бореха с лостовете, откриха, че те са превключили сами. Прекъсвачите се отвориха. Компютрите престанаха да планират Третата световна война и отново започнаха лениво да сканират стратосферата. В бункерите под Новая земля бушоните, които хората трескаво се мъчеха да изтръгнат, най-сетне изскочиха в ръцете им; в бункерите под Уайоминг и Небраска мъже в работни дрехи престанаха да вряскат и да размахват пистолети един срещу друг. Биха пийнали по бира, ако алкохолът беше разрешен в ракетните бази. Не беше, но те пак пийнаха.

Лампите светнаха. Цивилизацията спря да се хлъзга към хаоса и се захвана да пише писма до вестниците как в днешно време хората се шашкали и от най-малката дреболия.

В Тадфийлд машините спряха да излъчват заплаха. Нещо вътре в тях вече го нямаше; не става дума за тока.

— Мале… — възкликна Нют.

— Ето ти на — рече му Анатема. — Чудесно го поправи. На старата Агнес можеш да й имаш вяра, от мен да го знаеш. А сега да ни няма.

* * *

— Той не го искаше! — възкликна Азирафел. — Не съм ли ти го казвал винаги, Кроули? Ако си направиш труда да погледнеш по-навътре, ще откриеш че дълбоко в душата си всеки е…

— Не е свършило още — сряза го Кроули. Адам се обърна и като че ли чак сега ги забеляза. Кроули не беше свикнал хората на мига да се досещат кой е, но Адам се взираше в него, сякаш целият живот на Кроули беше изографисан вътре в черепа му и той, Адам, го разчиташе. За миг позна що е истински ужас. Винаги бе смятал, че изпитваният досега от него ужас е онзи, истинският, но в сравнение с това ново усещане онова си беше жалко шубе. Ония Долу можеха да прекратят съществуването ти, като… ами, като ти причинят болка в непоносими количества, но това момченце тук можеше не просто да ти прекрати съществуването само като си го помисли, но и вероятно да подреди нещата така, все едно никога не си съществувал. Погледът на Адам прелетя към Азирафел.

— Извинете, ама вие защо сте двама души в един? — попита той.

— Ами — отвърна Азирафел — много дълго е за…

— Не е редно да се тъпчете така — заяви Адам. — Според мен по-добре е да станете пак двама отделни човеци. Зрелищни специални ефекти не последваха. Азирафел просто се появи до мадам Трейси.

— Ох, как ме засърбя — възкликна тя. После огледа Азирафел отгоре додолу. — Еее — продължи тя с леко разочарован тон, — кой знае защо, но ви мислех за по-млад.