Кралица на кошмара

– Разбирам.

Той ме сграбчва, ръката му се стрелва като змия и стисва моята. Четвърт секунда преди електрошок да мине през тялото ми и да накара кръвта ми да иска да изскочи през кожата, забелязвам пръстена му: малък кръгъл пръстен с гравирани черепи. Досега не съм го виждал на ръката му, но знам какъв е и какво значи. Значи, че не само Морфран ще ми бъде враг, а и цялата вуду магия.

– Много се надявам да разбираш – казва той и ме пуска.

Каквото и да беше това, което мина през мен, накара пот да избие по челото ми. Дори по дланите ми.

Звънчето над входната врата издрънчава и Стела подтичва да посрещне Томас, ноктите тракат по пода. Когато той влиза, напрежението се разсейва и двамата с Морфран си поемаме дълбоко дъх. Надявам се телепатичните способности на Томас да не работят в момента или да не прояви особена наблюдателност точно сега, защото иначе ще се зачуди защо се държим толкова смутено и засрамено.

– Без Кармел днес? – питам.

– Остана си у тях с главоболие – отговаря той. – Ти как си?

– Като да са ме хвърлили на три метра във въздуха и да съм се приземил върху вече изгорения си гръб. Ти?

– Гроги, размекнат като варен спагет. Плюс това мисля, че съм забравил една от буквите в азбуката. Ако не бях помолил да ме освободят, г-жа Снайдър сигурно сама щеше да ме прати да си ходя. Каза, че съм блед. Пита ме дали нямам мононуклеоза.

Ухилва се. Аз също му се ухилвам и седим мълчаливо. Странно е, напрежението е осезаемо, но е и приятно по някакъв начин. Хубаво е да се мотаем тук, да отлагаме и да мислим само за сегашния момент. Защото, каквото и да кажем след малко, то ще ни катапултира в нещо опасно и не мисля, че който и да е от нас знае къде точно ще ни отведе това.

– Значи да разбирам, че наистина ще опиташ – казва той.

Ще ми се да не звучеше толкова колеблив, скептичен. Задачата може и да е обречена на провал, но няма причина да се настройваме така от самото начало.

– Ами, така мисля, да.

Той се усмихва криво.

– Искаш ли помощ?

Томас. Той е най-добрият ми приятел, а продължава да се държи все едно само се влачи подире ми. Разбира се, че искам помощта му. Нещо повече, имам нужда от нея.

– Не си длъжен – казвам.

– Но ще го направя – отговаря той. – Имаш ли някаква представа откъде да започнеш?

Прокарвам ръка през косата си.

– Не баш. Само ме сърбят ръцете да действам, сякаш някъде цъка часовник, който едва-едва чувам.

Томас свива рамене.

– Възможно е да има такъв. Образно казано. Колкото по-дълго Анна стои там, където е, толкова по-трудно ще е да прескочи някъде другаде. Може да си остане закотвена там. Разбира се, това е само догадка.

Догадка. Честно казано, точно сега не ми е до половинчати предположения относно най-лошия възможен сценарий.

– Само да се надяваме, че не е истински часовник – казвам. – Вече е била там прекалено дълго, Томас. И една секунда е прекалено дълго след всичко, което направи за нас.

По изражението му усещам как през главата му минават мисли за всички мъртъвци в мазето – всички онези избягали от къщи тийнейджъри или скитници, оплели си в паяжината . Някой друг би определил съдбата на Анна като подходящо наказание. Може би за много хора би било така. Но не и за мен. Анна е била в плен на проклятие от момента, в който е била убита. За всяка една от нейните жертви е виновно проклятието, а не прокълнатото момиче. Така казвам аз. Наясно съм, че едва ли някой от хората, които е разкъсала на парчета, би се съгласил с мен.

– Не можем да се гмурнем презглава, Кас – казва Томас и съм съгласен с него.

Но не можем и да се мотаем на плиткото.

Глава дванадесета

Морфран написа извинителна бележка на Томас, за да го освободи от последните учебни дни, в която се казва, че трябва да лекува мононуклеоза. Прекарваме всяка минута, в която не спим, наведени над книги – стари, плесенясали томове, които са превод на други, още по-стари и още по-плесенясали томове. В началото бях благодарен, че има с какво да се занимавам, да се чувствам сякаш се движим напред. Но след три дни минимално количество сън и живот на сандвичи и размразена пица реално няма с какво да се похвалим, няма нещо, което да оправдава усилията ни. Всяка книга ни забатачва още повече, бъка от информация как да се свържеш с другата страна, но изобщо не се споменава възможността да преминеш оттатък, камо ли да издърпаш нещо отсам. Обадих се на всеки човек, който може да знае нещо, и резултатът беше точно нулев.

Седим около кухненската им маса, заобиколени от купчини безполезни книги, докато Морфран добавя картофи в тенджера телешко варено на печката. Навън птички прехвърчат от дърво на дърво, а няколко възголеми катерички се бият за правата над хранилката за птици. Не съм виждал Анна от нощта, в която се свързахме с нея. Не знам защо. Повтарям си, че сигурно тя се страхува за мен, че сигурно съжалява, че е поискала да я спася, и затова нарочно не се появява. Заблудата е приятно нещо. А може би дори е истина.

– Чувал ли си Кармел напоследък? – питам Томас.

– Мда. Каза, че не сме пропуснали кой знае какво в училище. Общо взето, нонстоп надъхване за лятото и лафсбирки.

Изсумтявам. Точно така си мислех. Томас не изглежда притеснен, но се чудя защо Кармел не ми се обажда. Не трябваше да я оставяме сама толкова дълго. Гаранция, че ритуалът доста я е разтресъл.

– А защо не идва насам? – питам.

– Знаеш какво е мнението за всичко това – казва Томас, без да вдига поглед от книгата пред него.

Потропвам с химикала по отворената страница на моята. Няма нищо полезно вътре.

– Морфран – казвам. – Разкажи ми за зомбитата. Кажи как се вдигат на крака мъртвите с вуду и обиа.

Някакво движение привлича периферното ми зрение: Томас движи ръка пред гърлото си, дава ми знак да не отварям темата.

– Какво? – питам. – Нали събуждат мъртвите? Това си е баш минаване от другата страна. Сигурно може да се използва нещо и в нашия случай.

Морфран тряска лъжицата на кухненския плот. Обръща се към мен с раздразнение.

– Всеки път ме изненадва количеството тъпи въпроси, които си способен да зададеш, а уж си професионален убиец на призраци.

– Какво?

Томас ме сръгва.

– Морфран откача, когато хората казват, че вуду може да съживява мъртвите. Това е малко стереотип, сещаш ли се?

– Това са глупостите на Холивуд – мърмори Морфран. – Тези „зомбита“ не са нищо повече от отровени души, които са били упоени, заровени и пак изровени. Тътрят се по света, защото са дрогирани с отрова от риба, която е изпържила мозъците им.