Кралица на кошмара

Томас е натъпкал ръце в джобовете; няма как повече да личи, че му е неудобно, дори да започне да подритва пръстта с обувка. А Кармел просто стои сякаш това не я засяга.

– Добре – казва тя с още една полуусмивка. – Ще ти се обадя по-късно.

Томас не знае какво да направи. На върха на езика му е да попита какво става, какво се случва, а аз едва се спирам да държа собствената си уста затворена, да му кажа да си мълчи, да не им дава нищо повече. Те не заслужават удоволствието да гледат лицето му в момента.

– А може би утре – казва Дерек и пристъпва към Кармел. Гледа я по начин, който кара стомахът ми да се обърне. – Тази вечер ще излизаме, нали?

Той я докосва, ръката му се увива като змия около кръста и Томас пребледнява.

– Може би ще ти се обадя утре – казва Кармел.

Тя не се отдръпва от хватката на Дерек, а лицето не трепва, докато това на Томас се смачква.

– Хайде – казвам накрая и хващам рамото му.

В секундата, когато го докосвам, той се завърта и тръгва към колата, почти тичайки, унижен и смазан по начини, които не искам да си представям.

– Какво, майка му стара, се случва, Кармел? – казвам, а тя скръства ръце.

За момент ми се струва, че може да се разплаче. Но в крайна сметка не прави нищо друго, освен да забие поглед в земята.

По пътя от училище към къщата ми в колата цари пълна тишина. Не ми хрумва нищичко да кажа и се чувствам безполезен. Личи липсата ми на опит с приятелства. Томас изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне като изсъхнало листо. Някой друг би се сетил за нещо, за някакъв анекдот или история. Някой друг би знаел какво да направи, освен да седи на мястото до водача и да се чувства неудобно.

Не съм сигурен дали Томас и Кармел излизаха в пълния смисъл на думата. Технически може да се размине терминът изневяра. Но само технически. Защото и тя, и аз, и всички останали знаят, че Томас е влюбен в нея. А през последните шест месеца тя доста се постара да изглежда, че и тя си пада по него.

– Аз, ъъ, просто имам нужда малко да бъда сам, става ли, Кас?

Говори, без да ме гледа.

– Няма да се хвърля с колата от някоя скала или нещо подобно – казва той и се опитва да се усмихне. – Просто имам нужда да бъда сам.

– Томас – казвам аз.

Когато слагам ръка на рамото му, той вдига своята и леко я отблъсква. Разбирам.

– Добре, брат – казвам и отварям вратата. – Просто свирни, ако имаш нужда от нещо.

Слизам от колата.

Трябва да има още нещо, което мога да кажа, нещо по-добро, което мога да направя. Но най-доброто, което ми хрумва, е да гледам напред и да не се обръщам назад.

Глава тринадесета

Къщата е тиха по един тъжен начин. Това забелязвам, като влизам. Вътре няма нищо, нищо живо и нищо мъртво, и по някаква причина това не ме кара да се чувствам в безопасност, а празен. Шумовете, които произвежда, щракането на ключалката на входната врата и скърцането на пода, са кухи и обикновени. А може би само така ми се струва, защо се чувствам сякаш съм в средата на замръзнал кадър от влакова катастрофа. Всичко наоколо ми се смазва и разпада и като че ли няма какво да се направи. Връзката на Томас и Кармел се срива. Анна е разкъсвана на парчета. А аз не мога да направя нищичко, мамка му.

Не съм си казал и пет приказки с майка ми, след като последно се скарахме за това, че искам да отида да търся Анна в ада, затова, когато минавам покрай прозореца на кухнята и я виждам в задния двор, седнала с кръстосани крака пред олющената череша, почти подскачам. Облечена е в лека лятна рокля, а около нея са запалени няколко бели свещи, поне три. Над главата се носи дим от нещо, може би от ароматни пръчици, и изчезва нагоре. Не разпознавам това заклинание, затова излизам през задната врата. Напоследък заклинанията на майка ми са най-вече с търговски цели. Само при специални обстоятелства прави нещо за себе си. Така че, бог да ми е на помощ, но ако прави заклинание, за да не мога да изляза от къщата или да не мога да правя нищо опасно, ще се изнеса.

Не казва нищо, когато се приближавам, дори не се обръща, когато сянката ми пада над нея. На ствола на дървото е облегната снимка на Анна. Онази, която откъснах от страницата на вестника миналата есен. Винаги я държа в мен.

– Откъде я взе? – питам аз.

– Взех я от портфейла ти тази сутрин, преди да излезеш с Томас – отговаря тя.

Гласът е тъжен и спокоен, сякаш все още е в заклинанието, което прави. Отпускам ръце. Бях готов да се втурна и да грабна снимката, но волята ми се оттече от мен.

– Какво правиш?

– Моля се – казва простичко тя, а аз потъвам в тревата до нея.

Пламъците на върха на свещите са толкова малки и нетрепващи, че можеха да бъдат нарисувани. Димът, който видях да се издига над главата на майка ми, идва от парче восък с грозде вътре, сложено върху плосък камък, което гори с тих синьо-зелен пламък.

– Ще има ли ефект? – питам аз. – Тя ще го почувства ли?

– Не знам – отговаря тя. – Може би. По-вероятно не, но все пак се надявам. Тя е толкова далеч. Отвъд границата.

Не казвам нищо. Тя е достатъчно близо до мен, свързана с мен достатъчно силно, че да намери пътя си обратно.

– Имаме прогрес – казвам. – Камата. Можем да я използваме.

– Как да я ползвате?

Гласът е леко сподавен; все още предпочита да не знае.

– Може би е възможно да отворя врата. Или самата тя да е вратата. Може да успеем да я отворим.

Клатя глава.

– Томас го обяснява по-добре. Всъщност и той не може.

Майка ми въздъхва, заглежда се в снимката на Анна. На нея тя е момиче на шестнайсет, с тъмнокафява коса и бяла блуза, и с усмивка, която сякаш не е точно там.

– Знам защо трябва да го направиш – казва майка ми най-накрая. – Но не мога да се накарам да го поискам. Разбираш ли ме?

Кимам. Това е най-доброто, на което мога да се надявам, и, честно казано, е повече, отколкото мога да очаквам. Тя поема дълбоко дъх и духва всички свещи наведнъж, без да завърта глава, което ме кара да се усмихна. Това е един стар вещерски парти трик, който правеше често, като бях малък. После загасва восъка с гроздето и се пресяга за снимката на Анна. Подава ми я. Докато я прибирам в портфейла си, тя дърпа тънък бял плик, който е бил затъкнат под коляното .

– Това пристигна днес по пощата. За теб е. От Гидиън.

– Гидиън? – казвам разсеяно и взимам плика.

Малко е странно. Като ни праща нещо по пощата, обикновено е голям колет с книги и меденки с шоколадово покритие, които майка ми много обича. Но когато го късам и изсипвам съдържанието в дланта си, всичко, което изпада, е една стара, размазана снимка.

Чувам как майка ми събира свещите и восъкът удря по восък. Казва ми нещо, задава ми някакъв неясен въпрос, докато обикаля около дървото и остъргва по камъните разтопените вадички. Но не чувам какво ми казва. Само седя и гледам снимката в ръката си.