Кралица на кошмара

Свивам вежди.

– Значи никога не е имало дори едно истинско зомби? Нито едно? Нали с това е известна тази религия?

Не трябваше да казвам последното. Очите на Морфран моментално се разширяват, все едно ще изскочат, и той стисва челюст.

– Нито един човек, който се занимава с вуду наистина, не се е опитвал да съживи зомби. Не можеш да върнеш живота там, където вече си е отишъл.

Той се обръща отново към тенджерата. Явно този разговор е приключил.

– Нищо не излиза – промълвявам. – Не знам дали тези хора изобщо са знаели какво представлява другата страна. Мисля, че говорят просто за осъществяване на контакт с призраци, които все още са били в капана на тази реалност, на тази равнина.

– Защо не се обадиш на Гидиън? – пита Томас. – Той знае най-много за камата, нали? А според Кармел камата страшно е пулсирала по време на ритуала. Затова е решила, че ще опиташ да минеш от другата страна. Помислила си е, че можеш.

– Звънях му поне десет пъти. Нещо става с него. Не ми връща обаждане.

– Добре ли е?

– Така мисля. Усещам го като да е добре. А и мисля, че все някой щеше да е чул и да е предал новините, ако не беше.

Умълчаваме се. Дори Морфран бърка манджата по-безшумно, докато се прави, че не ни слуша. И двамата биха искали да разберат повече за ножа. Вътре в себе си Морфран си умира да знае, сигурен съм. Но Гидиън ми каза, каквото знаеше. Пееше ми тази глупава гатанка: „Тази кама е изкована с кръвта на твоите деди. Силни мъже пускали кръвта на своя воин, за да успокоят духовете,“ а останалото е изгубено във времето. Казвам гатанката на глас пред тях разсеяно.

– И леля Рийка каза нещо такова – казва тихо Томас, погледът му е леко разфокусиран, но е отправен в посока на камата в раницата ми.

Лицето му бавно се разтяга в усмивка.

– Боже, колко сме зле. Ножът е вратата? Която се отваря насам и натам? Точно както каза Рийка. Никога не е съвсем затворена.

Гласът му става все по-развълнуван, очите му се разширяват зад стъклата на очилата.

– Затова ритуалът не беше само вятър и гласове, както се очакваше да бъде! Затова успяхме да отворим прозорец към ада на Анна. Вероятно затова Анна изобщо е способна да общува с теб оттам. Когато камата я поряза, без да я отпрати от този свят, тя е запречила с крак прословутата врата.

– Чакай – казвам.

Камата представлява острие от стомана и дръжка от тъмно, промазано дърво. Не е нещо, което можеш да отвориш и да минеш през него. Освен ако… главата започва да ме боли. Не ме бива в тези метафизични глупости. Ножът си е нож, не е между другото и врата.

– Да не би да казваш, че с ножа мога да направя прорез, да отворя врата?

– Казвам, че ножът е вратата.

Ще ме умори.

– Какво говориш? Че мога да мина през ножа. Че мога да върна Анна през ножа?

– Кас, ти мислиш в агрегатни състояния – обяснява Томас и се усмихва на Морфран, който, трябва да призная, изглежда силно впечатлен от внука си в момента. – Спомни си какво каза Рийка. Не знам как така не загрях по-рано. Не мисли за ножа. Мисли за формата, която стои зад ножа, мисли за това какво представлява ножът в същността си. Това изобщо не е нож. Това е портал, замаскиран като нож.

– Тръпки ме побиват от теб в момента.

– Просто трябва да намерим хората, които могат да ни кажат как да го използваме в пълната му сила – казва Томас, като вече изобщо не гледа мен, а Морфран. – Трябва да разберем как да го отворим широко.

Усещам раницата си тежка сега, като знам, че нося в нея цял портал. Томас е толкова развълнуван, че всеки момент може да се изстреля във въздуха, но аз все още не мога да осмисля това, което иска да направи. Иска да отворим ножа. Казва, че от другата страна на камата е адът на Анна? Не. Ножът си е нож. Нали съм го държал в ръката си. От другата страна на ножа е… другата страна на ножа. Но тази хрумка е единственото нещо, с което разполагаме в момента, и всеки път, когато поставя под въпрос доколко е възможно всичко това, което казва, той ми се усмихва все едно е Йода, а аз съм някакъв тъпунгер, с когото Силата не е.

– Ще ни трябва Гидиън със сигурност. Трябва да разберем повече за това откъде идва ножът и как е бил използван в миналото.

– Добре – казвам.

Томас кара малко по-бързо и малко по-невнимателно от необходимото. Когато рязко набива спирачки на знака „стоп“ пред гимназията, почти се забивам в предното табло.

– Кармел продължава да не вдига – мърмори си той. – Дано не се налага да влизаме да я търсим.

Едва ли. Като изкачваме хълма, виждаме, че почти цялото училище е наизлязло на тревата и в паркинга отпред. Много ясно. Последният учебен ден е. Съвсем бях забравил.

На Томас не му отнема много време да установи локацията на Кармел; русата коса блести в няколко нюанса по-светло от всички останали. Тя е в средата на голяма групичка, смее се, чантата е на земята, облегната на крака . Когато чува познатото бръмчене на форда на Томас, очите се стрелват към нас и лицето се напряга. После усмивката се връща на лицето , сякаш никога не го е напускала.

– Може би да изчакаме и да се обадим по-късно – казвам, без да знам защо.

Въпреки статута на кралица на гимназията Кармел на първо място е наша приятелка. Или поне така беше.

– За какво? – пита Томас. – Тя ще иска да чуе това.

Не казвам нищо, докато той паркира на първото свободно място и дърпа ръчната. Може би е прав. Все пак досега винаги е искала да знае.

Когато излизаме от колата, Кармел е обърнала гръб към нас. Тя е сред кръг от хора, но пак успява някак си да изглежда сякаш тя е центърът му. Всички са леко обърнати към нея, дори когато не говори тя. Нещо не е както трябва и изведнъж ми идва да хвана Томас за рамото и да го дръпна обратно. „Нямаме място тук“, крещи кръвта ми, но не знам защо. Хората около Кармел съм ги виждал и преди. Разменял съм си по няколко думи с тях и винаги са били достатъчно дружелюбни. Натали и Кейти са там. Там са и Сара Съливан и Хайди Трико. Момчетата в групата са останките от Армията на троянците: Джордан Дрискол, Нейт Бъргстром и Дерек Пимс. Виждат, че идваме, но никой не ни удостоява с поглед. И има нещо замръзнало в усмивките по лицата им. Изглеждат победоносно. Като котки, които са излапали цяло ято канарчета.

– Кармел – провиква се Томас и изтичва последните няколко стъпки до нея.

– Здрасти, Томас – казва тя и се усмихва.

На мен не ми казва нищо и нито един от останалите не ми обръща кой знае какво внимание. Всички гледат Томас с хищнически изражения, а той не забелязва нищо.

– Здрасти – казва той и когато тя не отговаря нищо повече, а само стои и го гледа с очакване, той започва да пелтечи. – Ъъ, не вдигаше като ти звънях.

– Да, бях в компания – отговаря тя със свиване на рамене.

– Ти нямаше ли мононуклеоза или нещо такова? – прекъсва ги Дерек и се ухилва нагло. – Макар че не знам от какво може да си я прихванал.

Томас сякаш се смалява с няколко сантиметра. Ще ми се да кажа нещо, но Кармел е тази, която трябва да се намеси. Това са нейните приятели и във всеки нормален ден би трябвало да знаят да не се заяждат с Томас. Във всеки нормален ден Кармел веднага би ги скастрила с поглед само защото го зяпат твърде много.

– Ами, ъъ, може ли да говорим с теб за малко?