Кралица на кошмара

– Да ти приготвя ли нещо за закуска? – пита тя.

– Не, благодаря – казвам.

На масата има кошничка с кроасани. Взимам един и отчупвам края му.

Искаш ли масло? – пита тя и се обръща към мен.

Една голяма синина засенчва бузата . Това е от мен. Помня как я ударих и тя се преви на две. Когато се случи, не знаех коя е. Сега тази синина се взира в мен като обвинение. Но защо да се чувствам виновен? Тя ме нападна и така се пада.

Тя отива до шкафа и взима малка чинийка, масло и нож, оставя ги на масата, преди да се гмурне в хладилника за сладко.

– Съжалявам за лицето ти – казвам и махам с ръка в посока на синината.

Тя се усмихва.

– Не, не съжаляваш. Колкото и аз съжалявам за това, че спрях притока на кислород в дробовете ти. Трябваше да те проверя. И, честно казано, не бях чак толкова впечатлена.

– Имах тежък полет.

– Извинения, оправдания.

Тя се обляга на плота и пъха пръсти в гайките на колана на дънките си.

– Слушам истории за теб, откакто съм достатъчно голяма, за да слушам. Тезеус Касио, великият убиец на призраци. Тезеус Касио, в чиито ръце е оръжието. И на първата ни среща те събарям по задник на тротоара – тя се усмихва. – Но предполагам, че ако бях мъртва, щеше да е друга работа.

– Кой ти е разказвал за мен? – питам.

– Орденът на Биодаг Ду – казва тя, очите проблясват в зелено. – Разбира се, от всички настоящи членове Гидиън има най-интересните истории.

Тя откъсва парче кроасан и го натъпква в бузата си като катеричка. Орденът на Биодаг Ду. Допреди няколко дни нищо не бях чувал за тях. Сега пак се споменава името им. И то с точното произношение. С мъка скривам вълнението в гласа си.

– Орденът на кое? – казвам, пресягайки се за маслото. – На Бийдак Дюб?

Тя ми се ухилва.

– На произношението ми ли се подиграваш?

– Малко.

– Аха. Или просто се правиш на тъп?

– Малко и от това.

Ще е грешка, ако издам прекалено много. Особено като се има предвид, че това, което знам, че да го издам, клони към нула.

Джестин се обръща отново към мивката и потапя ръце в сапунената вода, за да довърши последните чинии.

– Гидиън отиде да вземе някои неща за обяд. Искаше да се върне, преди да станеш.

Дърпа тапата в мивката и избърсва ръце в кърпа.

– Виж, съжалявам, че стреснах приятеля ти. Честно казано, не смятах, че ще ми се получи при теб въобще.

Свива рамене.

– Гидиън е прав. Поздравявам с юмруци.

Аз кимам, но за Томас това няма да е достатъчно оправдание.

– Кой те научи на магия? – питам. – Орденът ли?

– Да. И родителите ми.

– Кой те научи да се биеш?

Тя повдига брадичка.

– Не ми е трябвало някой да ме учи. Някои хора просто имат дарба за това, не е ли така?

Това момиче кара стомахът ми да се свива на топка, която подскача в различни посоки. От една страна, ми казва, че това е племенницата на Гидиън и че дори само това е достатъчно, за да имам доверие. От друга страна, един поглед ми е достатъчен да разбера, че негова племенница или не, Гидиън не може да я контролира. Никой не може. Тя си има собствен дневен ред, лъха от цялото тяло.

На горния етаж Томас се размърдва. Стъпките му скърцат по пода и чуваме водната струя на душа. Странно ми е да съм тук. Почти като да съм извън тялото си или като да се сепвам от събуждащ сън. Повечето неща са точно както ги помня, всяка мебел е точно на мястото си. Но има други ярки разлики. Присъствието на Джестин например. Тя ходи из кухнята, почиства, бърше повърхностите с влажен парцал. Държи се като у дома си; изглежда като с Гидиън да са семейство. Не знам защо, но от тази есенция на принадлежност започва да ми липсва баща ми така, както не ми е липсвал от години.

Вратата се отваря и след няколко секунди Гидиън влита с големи крачки в кухнята. Джестин взима пазарската торба от него и започва да я разтоварва.

– Тезеус – казва Гидиън, обръщайки се към мен. – Как спа?

– Перфектно – отговарям, което е любезна лъжа.

Въпреки умората от полета и цялостното ми изтощение напрежението беше твърде голямо, за да заспя. Лежах буден, докато времето изгуби значение, слушайки тихото хъркане на Томас. Когато идваше сънят, той беше плитък и носеше заплаха със себе си.

Гидиън изучава лицето ми. Все още изглежда толкова млад. Тоест той си е стар, но не изглежда много по-стар, отколкото преди десет години, и това по моите стандарти значи млад. Навил е ръкавите на сивата си риза над лактите, а отдолу е с панталони цвят каки. Видът му е леко разпуснат, екстравагантен, като пенсиониран Индиана Джоунс. Като го гледам, ми се иска да не се налагаше да го обвинявам, че е лъжец и член на тайно общество, който ми е забил нож в гърба.

– Предполагам, че трябва да поговорим – казва той и ми прави знак да излезем от кухнята.

Когато влизаме в кабинета му, той затваря вратите след нас, а аз поемам дълбоко въздух. Казват, че миризмите оставят най-траен спомен. Вярвам го. Мозъкът ти никога не забравя характерен мирис, а дъхът на древните страници в кожени подвързии, които изпълват тази стая, определено е характерен. Погледът ми минава по рафтовете, вградени в стената и натъпкани не само с окултни книги, но и с класики като „Алиса в Страната на чудесата“, „Повест за два града“ и „Анна Каренина“, които изпъкват сред останалите. Старата стълбичка на колелца също си е тук, почива отместена в ъгъла и само чака някой да се качи на нея, за да се повози. Или за да я използва по предназначение, разбира се.

Обръщам се с огромна усмивка на лицето си, чувствам се пак на четири, но това чувство бързо се стопява, когато виждам колко надолу по носа са се спуснали очилата на Гидиън. Това ще бъде един от тези разговори, в които се казват неща, които никога не се забравят, и аз с изненада установявам, че още не съм готов за него. Би било толкова хубаво да изживея пак детските си спомени, да слушам как Гидиън разказва истории за баща ми и да ме развежда наоколо. Би било хубаво.

– Знаел си, че идвам – казвам. – А знаеш ли защо съм тук?

– Представям си, че по-голямата част от паранормалния свят знае защо си тук. Твоите търсения са толкова незабележими като препускащо стадо паникьосани слонове – той спира и намества очилата си. – Но това не отговаря съвсем на въпроса ти. Предполагам може да се каже, че знам какво преследваш. Но не точно защо си тук.

– Тук съм, за да ми помогнеш.

Той ме дарява с усмивка.

– И каква точно помощ смяташ, че мога да ти окажа.

– От този тип, че да можем с Томас да отворим врата към оня свят.