Кралица на кошмара

Пет метра по-напред тротоарът изчезва в сянка. Ще трябва да ходим в тъмното поне двайсет метра. Спирам и хвърлям поглед зад мен, сканирайки празните пространства между колите, като търся движение. Не откривам такова.

– Не бъркаш – прошепва Томас. – Има нещо там. Мисля, че ни следва, откакто излязохме от станцията.

– Може да е просто някой джебчия – промърморвам.

Тялото ми се напряга като пружина, когато чувам нещо да се движи в сянката пред нас. Томас се залепя за мен; и той го чува. Някак си е минало пред нас. А може би е повече от едно. Вадя камата от джоба си и оставям светлината от улицата да проблесне по острието. Малко е глупаво, но може да ги подплаши. Както съм изморен, нямам енергията да се оправя с улична котка, а камо ли с нещо друго.

– Какво правим? – пита Томас.

Защо пита мен? Всичко, което знам, е, че не можем да стоим под лампата до сутринта. Нямаме избор, освен да продължим напред, в сянката.

Когато нещо ме блъсва и падам на коляно, първоначално мисля, че е Томас, докато той не извиква „Пази се!“ с около три секунди закъснение. Ръцете ми се плъзгат по асфалта и се надигам да се изправя. Уморените ми очи мигат в тъмното, докато прибирам камата обратно в джоба си. Каквото и да беше това, което ме блъсна, не беше мъртво, а камата не е за живите. Някакъв кръгъл предмет лети към мен; навеждам се и нещото издрънчава в стената зад мен.

– Какво е това? – пита Томас, но после нещо го блъска, или поне така ми се струва.

Улицата е много тъмна и тясна, тротоарът също. Томас изхвърча към стълба на лампата, блъска се в една паркирана до бордюра кола, отскача като топче от флипер и се свлича до стената на сградата. Очите ми започват да се настройват и в периферното ми зрение една фигура се завърта и забива крак в гръдния ми кош. Падам по задник на цимента. Той замахва пак и вдигам ръка да се защитя, но всичко, което успявам, е да го избутам. Начинът, по който се движи, ме дезориентира; ту бавно, ту бързо. Изкарва ме от равновесие.

„Вземи се в ръце. Просто си изморен; не си дрогиран. Съсредоточи се и заеми позиция.“ Когато замахва отново, се навеждам, парирам и успявам да го нацеля с юмрук в главата, което го завърта и го отхвърля назад.

– Махай се – крещя и едва отбягвам неумел опит за подсечка.

За момент си мисля, че ще се откаже и ще избяга. Вместо това се изправя и пораства с четвърт метър. Думи започват да блъскат в ушите ми на език, който мисля е келтски, а въздухът започва да се стяга около мен.

Това е някакво проклятие. Целящо какво, не знам, но налягането в ушите ми се качва десет пъти повече, отколкото беше в самолета.

– Томас, какво прави той? – крещя аз.

Това беше грешка. Не трябваше да оставям въздуха да напуска дробовете ми. Те са се свили твърде много, за да поемат нов. Напевът превзема всичко. Очите ми горят. Не мога да дишам. Не мога да вдишам или да издишам. Всичко замръзва. Усещам тротоара под коленете си. Паднал съм.

Съзнанието ми вика за помощ към Томас, но вече го чувам, шепне напев в противодействие на другия. Този на нападателя ни е само думи и ларинкс; този на Томас е по-дълбок и пълен с мелодия. Постепенно Томас се чува все по-ясно, извисява глас над другия, който започва да се запъва и да диша тежко. Дробовете ми се отпускат. От резкия приток на въздух в гърлото ми и на кръв в мозъка ми се разтрепервам.

Томас не спира, въпреки че фигурата, която ни нападна, се е превила на две. Едната му ръка се вдига във вяла защита, а звукът, с който засмуква въздух, е остър и тънък.

– Спри!

Вдигам ръка и Томас спира напева си. Не проговорих аз.

– Спри, спри! – проплаква фигурата и маха с ръце да се отдръпнем. – Печелите, ок? Печелите.

– Какво печелим? – виквам аз. – Какво се опитваше да направиш?

Фигурата се отдръпва назад бавно по тротоара. Между тежките вдишвания се чува нещо като накъсан смях. Фигурата излиза под светлината на уличната лампа, стискайки гръдния си кош, и сваля качулката на суитшърта си.

– Момиче е – изтърсва Томас и аз го сръгвам.

Но е прав. Момиче е, стои пред нас с кариран каскет и изглежда доста невинно. Дори се усмихва.

– Сбъркали сте улицата – казва тя.

Акцентът звучи като този на Гидиън, но повече завалва думите.

– Ако търсите Гидиън Палмър, по-добре ме последвайте.

Глава шестнадесета

Момичето се обръща на пети и тръгва без колебание. Просто така тръгва, сякаш забравила, че преди две минути ни се нахвърли и се опита да ме убие. Очаква да я последваме, преценява, че нямаме друг избор, ако искаме да стигнем при Гидиън, преди краката ни да откажат. И ние наистина тръгваме след нея, леко резервирани. Това поведение плюс това, че ни нападна, показва, че е бая дръзка, или поне нагла. Гидиън би казал така, нали?

– Само две улици по-надолу сте – казва тя. – Но тук две улици имат доста сериозно значение.

Ръката сочи дясно и завиваме заедно.

– Насам са благопристойните къщи.

Взирам се в гърба . Под карирания каскет се спуска руса коса в стегната плитка. Стъпките излъчват увереност, както и факта, че не се тревожи, че вървим зад нея. Преди малко, под уличната лампа, не ни се извини. Не изглеждаше засрамена. Нито заради това, че ни нападна, нито дори заради това, че загуби.

– Ти коя си? – питам.

– Гидиън ме прати да ви посрещна на спирката.

Това не е точно отговор. Отговор наполовина. Нещо, което аз бих казал.

Майка ми му е казала, че идваме.

Тя свива рамене.

– Може би. А може би не. Не би имало значение. Гидиън щеше да знае. Той има навика да знае почти всичко. Не мислиш ли?

– А защо ни нападна? – пита Томас.

Въпросът идва през стиснатите му зъби. Хвърля ми кръвнишки погледи. Не мисли, че трябва да се доверяваме. Аз нямам доверие. Просто я следвам, защото се загубихме.

Тя се засмива; звукът е весел и момичешки, но не е писклив.

– Нямах такова намерение. Но като размаха този нож в стил Дънди Крокодила, не можах да устоя на малко търкал.

Извръща се леко и ми хвърля дяволита усмивка.

– Исках да видя какво представлява този убиец на призраци.

Нелепо е, но част от мен иска да се обяснява, да кажа, че не съм във форма заради часовата разлика и умората от полета, че съм спал само час. Но не ми е работа да я впечатлявам. Не бива да ми пука. Просто наперената усмивка ме кара да го искам.

Улицата, по която вървим сега, ми е много по-позната от предишните. Минаваме покрай къщи с тухлени огради и ниски, железни врати, добре окастрени живи плетове между тях и хубави коли паркирани отпред. Бели и жълти светлини се процеждат през дръпнати завеси, а покрай основите има лехи от цветя, чашките още не са се затворили за през нощта.

– Тук сме – казва тя и спира толкова рязко, че почти се блъскам в гърба .

Една тръпчинка в бузата ми казва, че го е направила нарочно. Това момиче бързо се набира по последните ми нерви. Но когато ми се усмихва, трябва с усилие да държа мирни крайчетата на устата си. Вдига резето и задържа вратата да минем с изопачен жест на гостоприемство. Спирам за секунда, само колкото да отбележа, че къщата на Гидиън не се е променила много, а може би дори изобщо. После тя изприпква до входната врата, за да я отвори. Влиза, без да чука.