Кралица на кошмара

Намъкваме се в антрето на Гидиън, като вдигаме достатъчно шум, за да накараме стадо водни биволи да се изчервят, куфарите ни се блъскат в стените, а обувките ни скърцат по дървения под. Пред нас, през тесен коридор, се вижда кухнята. Мервам чайник на печката, бълващ пара. Чакал ни е. Гласът му стига до мен, преди да видя лицето му.

– Намери ги най-после, а миличка? Точно щях да звъня на „Хийтроу“ да запитам какво става с полета.

– Малко се бяха ошашавили – отговаря момичето. – Но са живи и здрави.

„Не и благодарение на теб“, мисля си аз, но Гидиън излиза зад ъгъла и това да го видя на живо – за пръв път от нещо като десет години – ме спира на място.

– Тезеус Касио Лоууд.

– Гидиън.

– Не трябваше да идваш.

Преглъщам. Напредналата възраст не е отнела нищо от тежестта на гласа му, нито от стоманата в гръбнака му.

– Откъде знаеше, че идвам? – питам аз.

– По същия начин, както знам всичко – отговаря той. – Имам шпиони навсякъде. Не забеляза ли как се движат очите на картините в къщата ти?

Не знам дали да се усмихна или не. Беше шега, но не звучеше като такава. Не съм бил тук от повече от десет години, а имам чувството, че всеки момент ще ме изритат.

– Ъъ, аз съм Томас Сабин.

Браво, Томас. Гидиън може да издържи само няколко секунди преди английските му маниери да го превземат. Приближава се и стиска ръката му.

– Този е опасен – казва момичето от кухнята, където стои със скръстени ръце.

Сега, на по-силна светлина, виждам, че е горе-долу наша възраст или малко по-малка. Очите са бързи и тъмнозелени.

– Щеше да ми пръсне сърцето. Нали каза, че той не движи с черни магове.

– Не съм никакъв черен маг или нещо подобно – казва Томас.

Изчервява се, но поне не пристъпва от крак на крак.

Гидиън най-после ме поглежда отново и не мога да преодолея импулса си да сведа поглед. Имам чувството, че минават часове, преди да въздъхне уморено и да ме придърпа в прегръдка. Годините не са отнели и силата на хватката му. Но е странно да съм достатъчно висок, че главата ми да е над рамото му, а не притисната в стомаха му. Някак ми е тъжно, но не знам точно защо. Може би защото е минало толкова много време. Когато ме пуска, в очите му виждам обич, която стиснатата му челюст не успява съвсем да замаскира. Но се опитва.

– Същият си – казва той. – Само малко издължен. Ще трябва да простите на Джеси.

Извръща се и прави знак на момичето да дойде.

– Тя има навика да поздравява първо с юмруци.

Когато той протяга ръка, тя се настанява леко в прегръдката му.

– Тъй като предполагам, че е била твърде груба, за да го направи, ще я представя. Тезеус, това е Джестин Риърдън. Племенницата ми.

Единственото нещо, което ми идва да кажа, е:

– Аз дори не знаех, че имаш племенница.

– Не бяхме близки – свива рамене Джестин. – Доскоро.

Гидиън се усмихва, но усмивката му е като ледена висулка. Истинска е, но и не е и ми минава през ума, че тази Джестин изобщо не е племенница на Гидиън, а му е гадже или нещо такова. Но това не е редно. От това даже леко ми се повръща.

– Ще ни оставиш ли за минутка, моля те, миличка? Сигурен съм, че Томас и Тезеус имат нужда от малко почивка.

Джестин кима и се усмихва с прибрани устни. Погледът се задържа върху мен, развеселен и преценяващ. Какво ме гледа? Всеки изглежда супер зле след презокеански полет. Когато тя си тръгва, без да каже довиждане, Томас извиква „Лека нощ“ нарочно силно след нея и извърта очи. Която и да е тя, успешно влезе в черния му списък.

След като с Томас отделяме няколко минути да се обадим на Морфран и на майка ми, да ги уверим, че сме пристигнали цели, Гидиън ни води към спалнята за гости на горния етаж, където бяхме отседнали с майка ми и баща ми, когато бях дете и прекарахме лятото с него.

– Само това ли? – казвам. – Няма ли да ме питаш защо съм тук?

– Знам защо си тук – казва мрачно Гидиън. – Можеш да се наспиш в стаята за гости. А утре сутринта се връщаш у дома.

– Страхотно посрещане ни устроиха, няма що – мърмори Томас, след като качваме багажите си до спалнята за гости на втория етаж, а аз потискам усмивката си. Когато е разстроен, звучи точно като Морфран. – Дори не знаех, че има племенница.

– И аз не знаех – отговарям.

– Направо е малко ангелче.

Той е сложил куфара си до по-хубавото легло. Спалнята за гости, колкото и да е странно, изглежда пригодена специално за нас, с две отделни легла, а не едно двойно, както може да се очаква. Но нали Гидиън е знаел, че идваме.

Томас отмята завивката и сяда на леглото, изритвайки обувките си с противоположния крак.

– А какво беше това въобще? Това, което тя се опита да ми направи – питам аз.

– Някакво проклятие. Не знам. Не се среща често.

– Щеше ли да ме убие?

Ще му се да каже „да“, но е честен, дори когато не му изнася.

– Не и ако беше спряла, след като припаднеш – казва най-после той. – Но кой знае дали щеше да спре.

Тя щеше да спре. Нещо в начина, по който ни се нахвърли, в начина, по който удряше, ме кара да си мисля, че това беше само игра, проба. Усещаше се в тона на гласа и в начина, по който се предаде. Беше забавно да изгуби.

– Утре сутрин ще получим отговорите си – казвам и отмятам завивката на моето легло.

– Просто не ми харесва всичко това. И не ми е спокойно в тази къща. Няма да мога да заспя въобще. Дали да не спим на смени?

– Томас, тук никой няма да ни направи нищо лошо – казвам аз, свалям обувките си и лягам в леглото. – А и съм сигурен, че ще можеш да я спреш, ако се опита. Откъде си научил това заклинание всъщност?

Свива рамене и се намества във възглавницата.

– Морфран ме е научил на достатъчно от черното – устата му става сериозна. – Но не обичам да го използвам. Кара ме да се ядосвам и да се чувствам гадно.

Поглежда ме обвинително.

– Но, изглежда, тя няма проблем с това.

– Хайде да говорим сутринта, Томас – казвам.

Той мърмори още малко, но независимо какво казва относно безопасността ни започва да хърка точно тридесет секунди след като загасяме лампите. Тихо плъзгам камата под възглавницата си и се опитвам да направя същото.

На следващата сутрин заварвам Джестин в кухнята, когато слизам на долния етаж. С гръб е към мен, мие чинии и не се обръща, но усеща, че съм там. Днес е без каскет и около метър коси от тъмно злато се спускат по гърба . През тях минават червени кичури като панделки.