Кралица на кошмара

– Няма начин – отговаря тя.

Подавам камата и гледам, скърцайки със зъби, как тя я тъпче дълбоко в средата на куфара и я покрива с дрехи.

– Гидиън ще те пази – прошепва тя и после пак, – Гидиън ще те пази.

Като напев. Съмнения кръжат около нея като късноесенни мудни мухи, но ръцете са отпуснати до тялото. Хрумва ми, че съм я вързал, че я принуждавам да се държи така, като със същия успех можех да съм я оплел с въже, както я оплетох с моя инат, с отказа си да забравя за Анна.

– Мамо – казвам и се спирам.

– Какво има, Кас?

„Ще се върна“ е това, което искам да кажа. Но това не е игра и това не е обещание, което мога да дам.

Глава петнадесета

Томас се справя с полета до Торонто, но прекарва първия час и половина от полета до Лондон с торбичката за повръщане пред лицето си. Всъщност не повръща, но определено е позеленял. След няколко газирани води обаче се отпуска достатъчно, че да извади книга на Джо Хил, която е взел със себе си.

– Думите скачат – промърморва след минутка и я затваря.

Поглежда през прозореца (отстъпих му мястото) в пустата тъмнина.

– Трябва да опитаме да поспим – казвам, – за да не ни се затварят очите, като кацнем.

– Ама там ще е десет вечерта. Не е ли по-добре да се държим сега, за да можем да заспим после?

– Не. Кой знае кога ще ни се удаде тази възможност. Почини си, докато можеш.

– Това може да се окаже проблем – мърмори той и блъска неадекватната възглавница, каквито ни раздадоха за полета.

Горкото хлапе. Сигурно има един милион неща на главата си, последното от които е страхът му от летене. Все още не съм събрал смелост да го питам дали е говорил с Кармел, а той не е споменавал. Той пък не ме е питал какво точно ще правим в Лондон, което е много нетипично за него. Може би това пътуване е удобен начин да се махне от всичко. Но е напълно наясно, че е опасно. Дългото ръкостискане, което си размениха с Морфран на летището, казва толкова много.

Свива се, доколкото е възможно, в тясната седалка. Томас е толкова любезен, че чак му се дразня, и не е пуснал облегалката си назад. Вратът ще го боли като настъпен претцел, когато се събуди, ако изобщо успее да заспи. Затварям очи и се старая да ми е удобно. Почти невъзможно е. Не мога да спра да мисля за камата, заровена в багажа ми в търбуха на самолета – или поне се надявам, че е там. Не мога да спра да мисля за Анна и чувам гласа , който ме моли да я измъкна оттам. Движим се с 800 километра в час, но това далеч не е достатъчно бързо.

До момента, в който гумите на самолета докосват пистата на летище „Хийтроу“, аз официално съм влязъл в режим зомби. Спах малко, на интервали от по половин час, и всичко, което постигнах, беше да ми се схване вратът. При Томас не е много по-добре. Очите ни са червени и смъдят, а въздухът в самолета беше толкова сух, че всеки момент може да се сринем на купчини пясък с цвят на Томас и Кас. Всичко изглежда сюрреалистично, цветовете са твърде ярки, а подът сякаш е мек под краката ми. Терминалът е тих в десет и половина през нощта и поне това улеснява нещата. Не ни се налага да плуваме в поток от хора.

И все пак мозъците ни работят бавно и след като си взимаме багажите (което беше турбоизнервящо занимание – чаках до лентата, надигайки се на пръсти, изпаднал в параноя, че не са прехвърлили камата в Торонто или че някой друг ще ми вземе куфара), започваме да се въртим наоколо, несигурни какво да правим сега.

– Мислех, че си идвал и преди – казва Томас с раздразнение.

– Да, като бях на четири – отговарям с равно количество раздразнение.

– Дай просто да вземем такси. Нали имаш адреса му?

Оглеждам табелите в терминала. Планът ми беше да взема туристическа карта и да отидем с метрото. Сега ми се струва прекалено сложно. Но не искам да започваме престоя си с компромис, затова влача куфара си през терминала и следвам стрелките към влаковете.

– Не беше чак толкова трудно, нали? – питам Томас половин час по-късно, когато вече седим изтощени на страничните седалки в един от вагоните на метрото.

Той повдига вежда и аз се усмихвам. След само още една леко объркана смяна на линиите слизаме на станцията на Хайбъри и Излингтън и се довлачваме над земята.

– Изглежда ли ти познато вече? – пита Томас, като гледа по продължението на улицата с осветени тротоари и витрини.

Леко познато ми изглежда, но подозирам, че целият Лондон ми изглежда така. Вдишвам дълбоко. Въздухът е чист и хладен. Второто вдишване носи мирис на боклук. И това ми се струва познато, но сигурно защото не е по-различно от всеки друг голям град.

– Успокой се, пич – казвам. – Ще го намерим.

Облягам куфара си на една страна и отварям ципа. В секундата, когато камата е затъкната в задния ми джоб, кръвта ми започва да циркулира по-лесно. Идва ми прилив на сили, но по-добре да не се моткам; Томас изглежда достатъчно уморен, за да ме убие, да ме одере и да използва кожата ми за хамак. За щастие на летището проверих адреса на Гидиън в Гугъл и знам, че къщата му е на не повече от километър и половина.

– Хайде – казвам и той изпъшква.

Ходим бързо, куфарите ни подскачат по неравните тротоари, минаваме покрай заведения за бързо хранене, собственост на индийци, и кръчми с дървени входни врати. След четири пресечки завивам надясно, надявайки се на чувството си за ориентация. Няма много табели на улиците, а може би има, но аз не ги виждам в тъмното. В страничните улички лампите са по-слаби и мястото изобщо не прилича на квартала на Гидиън. Вървим покрай телена ограда от едната страна на улицата, а от другата има висок тухлен зид. В канавката се търкалят празни кутийки от бира и боклуци и всичко е леко влажно. А може би винаги е било така, но просто съм бил твърде малък, за да си спомням. Или може би рязко е западнало оттогава.

– Добре, спри – казва задъхано Томас.

Изравнява се с мен и се обляга на куфара си.

– Какво?

– Изгубихме се.

– Не съм се изгубил.

– Не ме баламосвай – той почуква с пръст челото си. – Въртим се в кръг.

Самодоволното му изражение ме вбесява и си помислям „високо“ наум: „Това с четенето на мисли е супер дразнещо, мамка му“, а той се ухилва.

– Може и така да е, но истината е, че не знаеш къде сме.

– Малко се овъртолих, това е – казвам.

Но той е прав. Трябва да намерим телефон или да попитаме в някоя кръчма. Последната, покрай която минахме, беше доста приветлива; вратите бяха отворени и жълтата светлина отвътре огряваше лицата ни. Вътре хората се смееха. Обръщам се назад към пътя, по който дойдохме, и виждам една сянка да се движи сама.

– Какво има? – пита Томас.

– Нищо – отговарям и премигвам. – Просто очите ми са уморени.

Но краката ми отказват да тръгнат обратно в тази посока.

– Дай да не спираме.

– Добре – казва Томас и хвърля поглед през рамо.

Вървим безмълвно, а ушите ми слухтят във въздуха зад нас, като се опитват да чуят нещо над шума от колелата на куфарите ни. Зад нас е празно. Просто изтощението върти номера на зрението и нервите ми. Само дето не ми се вярва да е така. Звукът от стъпките ни ми се струва твърде тежък и шумен, сякаш нещо използва това, за да се прикрие. Томас е забързал крачка и сега върви до мен, а не зад мен. И неговият радар е задействан, но може и да е заради мен. Няма как да сме на по-лошо място от тази пуста, тъмна странична уличка, осеяна с безистени между сградите и черни пространства между паркираните коли. Ще ми се да бяхме продължили да говорим, да има нещо, което да нарушава тази злокобна тишина, която усилва всеки звук. Тишината почва да ни взима здравето. Нищо не ни следи. Няма никой там зад гърба ми. Томас ходи по-бързо. Паниката се настанява в нас и ако се наложи да избираме между схватка и бягство, знам накъде клони той. Но накъде да бягаме? Нямаме представа накъде вървим. Колко далеч ще стигнем? И колко от това е резултат от безсънието ни и превъзбуденото ни въображение?