Легион

– Може би - признах аз.

– Изключително много прилича на него - каза Тобиас.

– Само дето нямаме негови снимки - заяде се Айви.
– Няма как да го докажем. Нужно е само някой да наеме актьор, който прилича на Вашингтон и ето ви снимка. Дори не трябва да я обработват.

– Да видим какво мисли Армандо - предложих и обърнах снимката. На гърба й имаше телефонен номер.
– Но първо някой да извика Одри.

*

– Можете да доближите Негово височество - каза Армандо. Той стоеше до триъгълния си прозорец. Живееше в една от най-високите части на къщата - място, което сам бе избрал.

– Може ли да го гръмна?
– попита Джей Си тихо.
– На някое не толкова важно място. Може би в крака.

– Негово височество чу това - каза Армандо с мек испански акцент и погледна незаинтересовано в наша посока.
– Стивън Лийдс, изпълни ли обещанието, което ми даде? Трябва да бъда върнат на трона.

– Работя по въпроса, Армандо - казах аз и му подадох снимката.
– Получихме още една.

Армандо въздъхна и взе снимката. Той беше слаб мъж с черна коса, която носеше зализана назад.

– Армандо ще прояви милост и ще разгледа молбата ти.

– Знаеш ли, Стийв - каза Айви, - ако ще създаваш халюцинации, гледай да не са толкова дразнещи.

– Замълчи, жено. Ти обмисли ли желанието на Негово височество?

– Няма да се омъжа за теб.

– Ще бъдеш кралица.

– Ти нямаш трон. А и последния път, когато проверих, Мексико имаше президент, а не император.

– Наркобароните заплашват народа ми - Армандо продължаваше да оглежда снимката.
– Хората гладуват и са принудени да се подчиняват на чуждестранните сили. Това е позорно. А снимката е автентична.

Той ми я подаде.

– Това ли е всичко?
– попитах.
– Не трябва ли да я провериш с компютър?

– Не съм ли експерт във фотографията? Не дойде ли да молиш за мнението ми? Казах каквото имах. Снимката е истинска. Но самият фотограф е некадърен. Не знае как да твори. Тези снимки ме обиждат с простотата си.

Армандо ни обърна гръб и отново се загледа през прозореца.

– Сега може ли да го гръмна?
– попита Джей Си.

– Изкушавам се да ти позволя.

Обърнах снимката. Одри беше огледала почерка, но не успя да го свърже с някой от професорите, психолозите или останалите, които са ни писали с желанието да ме изучават.

Свих рамене и взех телефона. Номерът беше местен. Чу се един сигнал, преди от другата страна да вдигнат.

– Ало?
– казах аз.

– Може ли да ви посетя, господин Лийдс?
– беше женски глас с лек южняшки акцент.

– Коя сте вие?

– Тази, която ви изпраща загадките.

– За това се сетих и сам.

– Може ли да ви посетя?

– Ами… предполагам. Къде се намирате?

– Пред вратата ви - телефонът замлъкна. Няколко секунди по-късно се позвъни на вратата.

Погледнах останалите. Джей Си си проправи път до прозореца с извадено оръжие и надникна към алеята. Армандо го изгледа сърдито.

Двамата с Айви излязохме от стаята и се отправихме към стълбището.

– Въоръжен ли си?
– попита Джей Си, когато ни настигна.

– Нормалните хора не ходят из дома си въоръжени, Джей Си.

– Правят го, ако искат да живеят. Върви да вземеш пистолета си.

Поколебах се, а след това въздъхнах.

– Пусни я, Уилсън.
– извиках, но самият аз се отправих към моите стаи - най-просторните в къщата - и извадих пистолета си от чекмеджето. Сложих кобура под мишницата си и облякох яке. Чувствам се добре, когато съм въоръжен, но всъщност съм ужасен стрелец.

Докато тръгна надолу по стълбището, Уилсън вече беше отворил вратата. Около 30-годишна тъмнокожа жена стоеше на прага. Беше облечена с черно сако и бизнес костюм. Тя свали слънчевите си очила и ми кимна.

– Във всекидневната, Уилсън - казах, когато слязох.

Той я въведе, а аз ги последвах, след като оставих Джей Си и Айви да минат. Тобиас вече беше в стаята и четеше историческа книга.

– Лимонада?
– попита Уилсън.

– Не, благодаря - казах аз и затворих вратата, оставяйки Уилсън отвън.

Жената обиколи стаята.

– Хубаво място - каза.
– За всичко това ли плащате с парите на хората потърсили помощ от вас?

– Повечето идват от правителството.

– Говори се, че не работите за тях.

– Преди го правех. Както и да е, повечето пари идват от бюджета на професори, които искат да ме изучават. Започнах да им искам големи суми като предполагах, че това ще ги спре.

– Но не стана?

– Нищо не помага - казах с кисела гримаса.
– Седнете.

– Ще остана права - отвърна ми тя, докато оглеждаше картината на Ван Гог.
– Между другото, казвам се Моника.

– Моника - казах и извадих снимките, - струва ми се забележително, че очаквате да повярвам на абсурдната ви история.

– Още не съм разказала историята.

– Но ще го направите.
– контрирах я и хвърлих снимките на масата.
– История за пътуващ във времето фотограф, който не умее да използва светкавица.

– Вие сте гений, господин Лийдс - каза тя, без да се обръща.
– Според някои материали, които четох, вие сте може би най-умния човек на планетата. Ако в снимките се забелязваше нещо нередно, или дори да не беше толкова очевидно, щяхте да ги отхвърлите. И със сигурност нямаше да ми се обадите.

– Грешат.

– Кои “те”?

– Хората, които казват, че съм гений - седнах на стола до този, на който седеше Тобиас.
– Не съм гений, а напълно нормален човек.

– Трудно ми е да повярвам това.

– Вярвайте в каквото искате, но не съм гений. Гениалните са халюцинациите ми.

– Благодаря - каза Джей Си.

– Поне някои от халюцинациите ми - поправих се.

– Смятате, че нещата, които виждате не са истински?
– попита Моника и ме погледна.

– Да.

– Но все пак им говорите.

– Не искам да нараня чувствата им. Пък и могат да бъдат много полезни.

– Благодаря - каза отново Джей Си.

– Някой от тях могат да бъдат полезни. Но както и да е, те са причината да сте тук. Искате умовете им. Кажете ми историята си или престанете да губите времето ми.

Тя се усмихна и най-сетне седна.

– Не е каквото си мислите. Няма машина на времето.

– О?

– Не звучите изненадан.

– Пътуването назад във времето е крайно невероятно. Дори да се е случило, няма как да знам за него, защото ще е създадено друго разклонение на реалността, в което не участвам аз.