Легион

Изведнъж ми се прииска полетът да приключи по-бързо.

– Никога не съм чувал тази теория - обади се Тобиас изотзад.
– Може би тя разбира нещо, Стивън. Трябва да го каже на Айви…

– Не - отрязах го.
– Достатъчно задълба в ума ми.

Обърнах се. В очите на Моника видях погледа, който има всеки “нормален” човек, когато си има работа с мен. Погледът на човек, на когото се налага да носи нестабилна шашка динамит с готварски ръкавици. Този поглед наранява повече от самата болест.

– Кажи ми нещо - смених темата аз.
– Как така оставихте Разон да се измъкне?

– Не, че не бяхме взели всички възможни мерки - започна Моника сухо.
– Устройството беше прибрано на сигурно място, но все пак нямаше как да го държим далеч от ръцете на човека, на когото сме платили, за да го създаде.

– Има нещо повече. Не се обиждай, но ти си от кофти корпоративния тип хора. Айви и Джей Си разбраха отдавна, че не си инженер. Или си някакво дребно началство в компанията, което се занимава с неприятните задачи, или отговаряш за сигурността и задачата ти пак е същата.

– От кое точно не трябваше да се обиждам?
– попита тя хладно.

– Как така Разон е имал достъп до всички прототипи?
– продължих.
– Със сигурност сте копирали дизайна без неговото знание. Няма как да не сте изпратили версии на устройството в други лаборатории, за да могат да ги разглобят и да пресъздадат проекта. Някак си ми е трудно да повярвам, че се е добрал до всички и ги е унищожил.

Известно време Моника потропваше с пръсти по облегалката.

– Никой от тях не работеше - призна накрая.

– Точно ли копирахте проекта?

– Да, но не се получи. Попитахме Разон, но той каза, че има бъгове. Винаги имаше готово извинение, а и неговите прототипи даваха проблеми. Това е област в науката, с която никой не се е занимавал. Ние бяхме пионерите. Очакваше се да има проблеми.

– Силни думи, в които не вярваш.

– Той правеше нещо на апаратите. Някак ги караше да спрат да функционират, когато него го няма. Той можеше да накара прототипите да работят. Ако сменяхме някой с наше копие през нощта, той го оправяше. След това пак ги разменяхме и апарата отказваше да работи за нас.

– Други хора можеха ли да ги използват в негово присъствие?

Тя кимна.

– Да. Дори ги използваха известно време, след като него го нямаше. С времето всеки прототип се разваляше и му го носехме, за да го оправи.

– Трябва да разберете, г-н Лийдс, имахме само няколко месеца, през които някоя от камерите изобщо работеше. За повечето време, прекарано от него в “Азари”, мнозина го смятаха за мошеник.

– Но не и вие, предполагам.

Тя не отговори нищо.

– Без него с кариерата ви е свършено. Вие сте го финансирала. Фаворизирала сте го. И когато най-сетне се е получило…

– Той ме предаде - прошепна Моника.

Погледът й не беше никак приятен. Хрумна ми, че ако открием г-н Разон, може би ще е по-добре да го оставя на Джей Си. Той просто би го застрелял, а Моника искаше да го одере жив.

*

– Добре, че избрахме град, встрани от мястото - каза Айви.
– Ако трябваше да търсим Разон в голям градски център - дом на три големи световни религии и една от най-силните туристически дестинации на света - щеше да ни е много трудно.

Усмихнах се, докато излизахме от летището. Една от горилите на Моника отиде да открие колите, които компанията беше поръчала за нас.

Усмивката ми не стигаше по-далеч от крайчеца на устата ми. През втората половина на полета не бях успял да науча много арабски. Бях прекарал времето в мисли за Сандра. А това не подпомага продуктивността ми.

Айви ме наблюдаваше със загрижен поглед. Понякога се отнасяше много майчински с мен. Калиани се отдалечи, за да слуша разговора, който някакви хора водеха на иврит.

– Израел - обади се Джей Си.
– Винаги съм искал да дойда тук, за да видя дали мога да премина охраната. Да знаете, тукашната охрана е най-добрата в света.

На гърба си носеше черна торба, която не ми беше позната.

– Какво е това?

– Карабина М4 с прикачена бойна оптика и гранатомет М203.

– Но…

– Имам връзки тук. Веднъж тюлен, цял живот тюлен.

Колите пристигнаха. Шофьорите се зачудиха защо четирима души настояват да използват две коли. Но и така, едва побираха всички ни. Аз се качих във втората, заедно с Моника. Тобиас и Айви седяха между нас на задната седалка.

– Искаш ли да поговорим - попита Айви, докато закопчаваше предпазния колан.

– Не мисля, че ще я открием, дори с това устройство - казах.
– Сандра умее да избягва хорското внимание, а и следата отдавна е изстинала.

Моника ме погледна въпросително. Явно смяташе, че говоря на нея. Въпросът замръзна на устните й, когато си спомни в чия компания се намира.

– Може би има сериозна причина за заминаването й. Не знаем цялата история.

– Сериозна причина? Такава, която да обясни защо за десет години не ни се е обадила нито веднъж?

– Възможно е - каза Айви.

Замълчах.

– Нали няма да започнеш да ни губиш?
– попита Айви.
– Аспектите да изчезват? Да се променят.

Да се превръщат в кошмари. Нямаше нужда да добавя това.

– Това няма да се случи отново - отговорих й.
– Сега се контролирам.

Джъстин и Игнасио все още липсваха на Айви, а честно казано - на мен също.

– Това преследване на Сандра само заради привързаността ти към нея ли е или има нещо друго?

– Какво друго би могло да има?

– Тя те научи как да владееш ума си - Айви извърна поглед.
– Не ми казвай, че не си мислил за това. Възможно е тя да има още тайни. Може би дори лек.

– Не ставай глупава, сегашното положение ми харесва.

Айви не отговори. Видях как Тобиас ме гледа в огледалото за обратно виждане. Изучаваше ме. Преценяваше искреността ми.

Честно казано и аз се опитвах да я преценя.

Последва дълго пътуване. Летището беше изградено доста далеч от самия град. След това се подложихме на друсането по улиците на древния, и въпреки това модерен град. Не се случи почти нищо с изключение на това, че за малко щяхме да прегазим един продавач на маслини. Когато стигнахме и слязохме от колите, попаднахме в море от гласовете на туристи и вярващи поклонници.