Легион

– Възможно е, но истинският фанатик не търси потвърждение. Потвърждението идва от Господ. Не, виждам нещо друго тук. Човек, който иска да обедини науката и вярата. И може би първият човек в човешката история, който е открил начин да приложи науката към истините на религията. Смятам това за благородно.

Тобиас се облегна назад. Прелистих последните страници на книгата, а Моника мълчеше замислено. Приключих с книгата и я прибрах в джоба на седалката пред мен. Някой дръпна завесата и влезе от икономичната класа в първа класа.

– Здравейте - дочух дружелюбен женски глас откъм пътеката.

– Забелязах, че има доста свободни места и реших да проверя дали няма да позволите да седна тук.

Новодошлата беше приятна жена в края на ‘20-те. Имаше тъмна по индийски кожа и тъмночервена точка на челото. Дрехите й бяха от преплетени червен и жълт цвят, а по рамото й се спускаше индийско подобие на шал. Не помня как се наричаше то.

– Какво става?
– попита Джей Си.
– Ей, Ахмед, нали не мислиш да взривиш самолета?

– Казвам се Калиани - отвърна жената, - и със сигурност не възнамерявам да взривявам нищо.

– Жалко - каза Джей Си, облегна се назад и затвори очи - или поне се престори, защото с едното око тайно наблюдаваше Калиани.

– Защо изобщо го търпим - попита Айви, докато се протягаше след дрямката си.

– Не спираш да кимаш - намеси се Моника.
– Имам чувството, че пропускам целия разговор.

– Така е - казах.
– Моника, запознай се с Калиани. Тя е нов аспект, заради който ни беше нужно празното място.

Калиани подаде ръка към Моника с голяма усмивка на лицето си.

– Тя не може да те види - казах й.

– Вярно - Калиани вдигна ръце пред лицето си.
– Ужасно съжалявам, г-н Стийв. Всичко това е ново за мен.

– Всичко е наред. Моника, Калиани ще бъде наш преводач в Израел.

– Аз съм лингвист - Калиани се поклони.

– Преводач… - Моника погледна книгата, която бях прибрал - речник на иврит.
– Току-що си научил иврит?

– Не. Гледах страниците достатъчно, за да призова аспект, който владее езика. Мен изобщо не ме бива с езиците - прозях се и се зачудих дали има време да науча Калиани и на арабски.

– Докажи го - поиска Моника.

Повдигнах вежда.

– Моля те, трябва да видя.

Обърнах се към Калиани:

– Как се казва: “Бих искал да практикувам да говоря на иврит. Би ли ми говорила на своя език?”

– “Бих искал да практикувам да говоря на иврит” е доста неудобно за произнасяне. Може би е по-добре: “Бих искал да подобря знанията си по иврит”?

– Става.

– Ani rotzeh leshapher et ha’ivrit sheli - произнесе Калиани.

– Дявол да го вземе, това ще ми изкълчи езика.

– Какъв език!
– обади се Айви.

– Не е толкова трудно, г-н Стийв. Опитайте. Ani rotzeh leshapher et ha’ivrit sheli.

– Any rote zeele shaper hap … er hav… - казах.

– Господи, това беше… ужасно. Може би трябва да повтаряте дума по дума.

– Звучи добре - махнах на една стюардеса. Същата, която бе казала инструкциите на иврит. Тя ни се усмихна.

– - Кажете?

– Ами… - запънах се.

– Ani - произнесе Калиани търпеливо.

– Ani - повторих.

– Rotzeh.

– Rotzeh…

Беше нужно известно време, но стюардесата ме разбра. Дори похвали познанията ми по езика. За щастие да преведа нейните думи на английски беше много по-лесно - Калиани ми превеждаше в движение.

– Акцентът ви е ужасен, г-н Стийв - каза Калиани, когато стюардесата се отдалечи.
– Срам ме е.

– Ще поработим върху това. Благодаря ти.

Калиани се усмихна и ме прегърна. След това се опита да прегърне Моника, която не забеляза. Накрая индийката седна до Айви и двете започнаха да си говорят по женски. Отдъхнах си. Животът ми винаги е по-лесен, когато халюцинациите ми се разбират.

– Ти вече си знаел иврит - обвини ме Моника.
– Знаел си го преди да се качиш на самолета, а през последните няколко часа само си го опреснил.

– Щом искаш, вярвай в това.

– Не е възможно - продължи да настоява тя.
– Човек не може да научи нов език за часове.

Не си направих труда да я поправям, че не съм го научил. Ако го знаех, акцентът ми нямаше да е толкова ужасен, та да се налага Калиани да ми диктува дума по дума.

– Намираме се на самолет и издирваме апарат, който прави снимки на миналото. Защо ти е трудно да повярваш, че току-що съм научил иврит?

– Добре, да се престорим, че е така. Но щом си способен да учиш толкова бързо, защо досега не си изучил всички езици и предмети?

– В къщата ми няма достатъчно стаи за целта. Истината, Моника е, че не искам нищо от това. С радост бих го загърбил, за да водя по-прост живот. Понякога мисля, че повечето от тях ще ме накарат да полудея.

– Значи… не сте луд?

– Мили Боже, не - погледнах я.
– Не вярваш в това.

– Виждате хора, които не съществуват, г-н Лийдс. Трудно е човек да приеме този факт.

– Въпреки това водя хубав живот. Кажете, защо смятате мен за луд, а човек, който не може да се задържи на работа, изневерява на жена си и не успява да си сдържи нервите - за нормален?

– Е, може би не съвсем…

– Повечето от “нормалните” хора не могат да се контролират. Психичното им състояние - стреса и ядовете - им пречи да бъдат щастливи. Според мен, в сравнение с тях, аз съм изключително стабилен. Макар да признавам, че ми се иска да ме оставят на мира. Не искам да бъда специален за никого.

– От това се появява всичко това, нали?
– попита Моника.
– Халюцинациите?

– Сега за психолог ли се имате? Да не сте прочела книга по въпроса, докато летим? Къде е новият ви аспект, за да й стисна ръката?

Моника не захапа.

– Създавате тези заблуди, за да прехвърлите проблемите си към тях. Умът ви, който смятате за бреме. Вашата отговорност - те трябва да ви влачат и принуждават да помагате на хората. Това, г-н Лийдс, ви позволява да се преструвате на нормален. Но всъщност, точно тук се крие истинската заблуда.