Приключенията на Незнайко

След това пътешествениците отидоха в книжната фабрика, където се изготвяха най-различни книги: малки и големи, тънки и дебели, картинни книжки и книжки играчки във вид на параванчета, хармонички, макарички, сборничета с увлекателни приказки, разкази, приключения, ребуси, фокуси, скрити картинки, както и движещи се говорещи картинки.

Тук работеха десетки печатарски машини. Достатъчно беше да се пъхнат в отвора на такава машина ръкописът на писателя и направените от художника рисунки — и тутакси из другия отвор почваха да се сипят готови книжки с картинки. Печатането ставаше с електричество: специален пулверизатор пръскаше печатарско мастило във вътрешността на машината и то прилепваше към наелектризираната хартия точно по онези места, където трябваше да се намират буквите и картинките. С това се обясняваше бързото изготвяне на книгите.

По-късно Незнайко и неговите спътници разгледаха и фабриката за музикални инструменти, и кукления комбинат, където се изработваха кукли за куклените театри, и автомобилния завод, и много други предприятия. По цял ден те обикаляха със Заварко и Кубчо разни интересни предприятия, а вечер отиваха на кино, на театър, на концерт или гледаха спортни игри и състезания. Понякога в тези обиколки вземаше участие и Плъхчо, с когото се бяха запознали във фабриката за облекло. Както вече споменахме, Плъхчо беше актьор и добре знаеше в кой театър има най-интересни постановки, та винаги можеше да посъветва пътешествениците кое представление да предпочитат.

Общо взето, те си живееха много весело. Единственото нещо, което разваляше настроението на Незнайко, беше споменът за милиционера Свирулкин. В деня, когато за първи път вестниците поместиха съобщения за изчезването на милиционера, Незнайко изпита голям страх, че скоро Свирулкин ще бъде намерен. Ала на другия ден вестниците съобщиха, че въпреки непрекъснатите търсения милиционерът Свирулкин не е намерен никъде. Незнайко се зарадва и поуспокои. Но вечерта съвестта му се пробуди, както й беше обичаят, и започна да го кори:

„Какво мога да направя? — оправдаваше се Незнайко. — Аз не съм виновен, че милиционерът е изчезнал.“

„Ти не си виновен, това е вярно — съгласяваше се съвестта. — Но нали се радваше, че той е изчезнал! Бива ли да се радва човек, на чуждото нещастие?“

„А тебе какво ти влиза в работа това? — възмущаваше се Незнайко. — Защо си завираш носа там, където не те канят?“

„Как така — какво ми влиза в работа? — чудеше се съвестта. — Аз искам да бъдеш добър и винаги ще те укорявам, ако постъпваш лошо.“

Незнайко се засрами и се закле пред самия себе си, че вече няма да се радва на чуждото нещастие. Но на следното утро той пак се разтревожи и с трепет взе вестника от страх да не би да прочете в него, че милиционерът Свирулкин е намерен най-после и е разказал на всички как Незнайко със своята вълшебна пръчица е разрушил стените на милиционерското управление. Като прочете, че Свирулкин още не е намерен, Незнайко въздъхна с облекчение и едва не заскача от радост; вечерта пак се укори за това, но на следното утро пак се зарадва. Така лека-полека той престана да обръща внимание на укорите на съвестта си и нищо вече не помрачаваше дните му. А освен това новите приятели не позволяваха на нашите пътешественици да скучаят. Кубчо и Заварко едва не се скараха заради тях. На Кубчо много му се искаше да продължи своя разказ за архитектурата и да им покаже къщите на Любеничко, но Заварко не го оставяше зъб да обели и не пущаше пътешествениците една крачка да направят без него… Кубчо много се ядосваше, че е запознал Незнайко, Карфичка и Шаренкия със Заварко.

— Ако знаех, че така ще стане, нямаше да те запознавам с тях — каза той на Заварко.

Веднъж му хрумна да отиде да вземе Незнайко и неговите приятели по-рано и да ги отведе от хотела, преди още да е дошъл Заварко. И наистина на следното утро той се събуди на разсъмване и веднага се завтече към хотела. Но какво беше неговото учудване, когато видя, че пътешествениците са вече излезли!

— Пак Заварко ме е изпреварил! — разсърди се Кубчо. — Само да ми падне! Просто не зная какво ще го направя…

Кубчо излезе намръщен на улицата и изведнъж видя Заварко, който пристигна със своя скачащ автомобил.

— Закъде си полетял? — попита го загриженият Кубчо.

— Как така закъде? — учуди се Заварко. — За Незнайко и Карфичка.

— Че тях ги няма, някой вече ги е отвел!

— Кой ги е отвел? — Заварко дори скочи от учудване.

— Отде да знам! — разпери ръце Кубчо.

— А-а — завика Заварко и се удари по челото. — Зная! Това е Плъхчо! Да не мръдна оттук, ако този Плъх не ги е отмъкнал нанякъде.

И наистина така беше. Плъхчо отдавна придумваше нашите пътешественици да се разходят заедно с него в Слънчевия парк, като ги уверяваше, че там е много по-интересно, отколкото по разни фабрики и заводи. Ала Заварко не искаше и да чуе за парка и по всякакъв начин спъваше осъществяването на това намерение. Накрая Плъхчо реши да прибегне до хитрост, като пристигна при пътешествениците по-рано от обикновено и ги отведе в Слънчевия парк.

Този парк се намираше в източната покрайнина на Слънчевия град и заемаше доста голяма площ. Той се състоеше от няколко части или както ги наричаха — градчета: Спортно градче, където се провеждаха разни спортни игри и състезания; Водно градче с плувни басейни, кули за скачане във водата и пристанище за лодки; Театрално градче, в което имаше разни театри, кина, а също така и цирк; Шахматно градче, където можеше да се играе на дама и на шах, и най-после Весело градче — с разни увеселителни изненади.

Всяко едно от тези градчета беше уредено по свой начин. Най-интересна беше уредбата на Шахматното градче. Цялата площ на градчето беше разделена на големи квадратни клетки и представляваше нещо като грамадна дъска за шах. Тук всички къщи, будки и павилиони бяха построени във вид на шахматни фигури: топове, царици, офицери, коне и др. Всички огради наоколо бяха направени във вид на пионки, а до всеки вход стояха по два черни или бели коня.

Сред цветята, които тук растяха също в шахматен ред, се издигаха масички, където желаещите можеха да играят на шах или на дама. В парка имаше много шахматисти и шахматистки. Шахматистите обикновено бяха облечени в костюми на квадрати, а шахматистките — в роклички, украсени с разноцветни шахматни фигури. Те изнасяха сказки за шахматната игра, разказваха разни интересни случки из живота на знаменитите шахматисти и участвуваха в шахматните турнири, на които се стичаха много зрители — дребосъчета; най-после те провеждаха и сеанси на едновременна игра с любителите, тоест с обикновени момченца и момиченца, които обичаха да играят на шах.

При тези сеанси един шахматист играеше едновременно с няколко играчи на няколко дъски. Имаше специалисти, които играеха в едно и също време на десет или петнадесет дъски, а най-добрият шахматист, който се казваше Фигура и беше шампионът на Слънчевия град, можеше да играе едновременно на двадесет дъски, без дори да гледа към тях. Само му съобщаваха кой какъв ход е направил, той го записваше в бележника си и казваше с какъв ход да се отговори. На тези сеанси на едновременна игра се събираха множество зрители — дребосъчета.

Все пак най-интересното нещо в Шахматното градче бяха шахматните автомати. Шахматният автомат е машина, направена като обикновено дребосъче — с ръце, крака, дори и с глава. Във вътрешността на този автомат е поставен запомнящ изчислителен електронен уред, който е съединен чрез електрически жици с квадратите на шахматната дъска. Когато играе с обикновено дребосъче, автоматът избира с помощта на електронния уред най-добрите насрещни ходове, които водят към победа, и премества фигурите на шахматната дъска. В това няма нищо чудно, тъй като шахматната игра има своя теория и винаги може предварително да се пресметне как трябва да се преместят фигурите, за да се спечели играта.