Рекетьорът

— Е, и?

— Знаехте ли за този подкуп?

— Ако знаех, щеше да е престъпление, нали? Да не ме мислите за толкова глупав, че да призная престъпление? Оскърбявате ме.

— О, не се обиждайте, господин Арнолд. В нищо не ви обвинявам.

— Куин Ракър замеси ли ме в подкупа?

— Засега се изразява неясно и твърди само, че посредникът бил адвокат.

— Сигурен съм, че точно тази банда негодници има връзка с много адвокати.

— Разбира се. Изненадахте ли се, когато съдия Фосет не удовлетвори искането за отхвърляне на обиска?

Джими Лий се усмихна и завъртя очи.

— Вече нищо не ме изненадва. Ако се придържате към Конституцията, обискът е бил незаконен и доказателствата, сто и петдесет килограма чист кокаин, не би трябвало да се допускат. За такова нещо е нужен здрав гръбнак, което напоследък не се среща често, особено при залавянето на голямо количество дрога. Нужна е смелост, за да може съдията, щатски или федерален, да отхвърли такива прекрасни доказателства, независимо как ченгетата са се докопали до тях. Не, не бях учуден.

— Откога се явявате в залата на съдия Фосет?

— Откакто го назначиха преди двайсет години. Познавах го добре.

— Смятате ли, че би взел подкуп?

— Пари в брой, за да отсъди в полза на някого?

— И за по-лека присъда.

Джими Лий кръстоса крака, вдигна единия си ботуш от щраусова кожа върху коляното и сключи ръце точно под корема си. Замисли се за миг и каза:

— Виждал съм съдии да вземат възмутителни решения, но обикновено е от глупост или от мързел. Не, господин Уестлейк, не смятам, че съдия Фосет или който и да било друг съдия в щата Вирджиния ще приеме подкуп — пари в брой или нещо друго. Казах, че нищо не ме учудва, но сгреших. Такъв подкуп би ме шокирал.

— Бихте ли казали, че съдия Фосет има репутация на много почтен човек?

— Не, не бих казал. През първите няколко години на поста си се държеше добре, но после се промени и освирепя. Всичките ми клиенти са били обвинени в престъпления, но не всички са престъпници. Фосет не възприемаше нещата така. С удоволствие би тикнал някого зад решетките за двайсет години. Винаги вземаше страната на обвинението и на ченгетата, а аз не го намирам за почтено.

— Но не е вземал пари?

— Доколкото ми е известно, не.

— Ето какво ни озадачава, господин Арнолд. Ако Куин Ракър казва истината, как изобщо е успял да предаде парите на Фосет? Той е просто уличен бандит от Вашингтон и не познава съдията. Би трябвало да е замесен посредник. Не казвам, че сте вие, и не намеквам, че имате някакво участие. Но познавате системата. Как може да бъде предаден половин милион долара?

— Ако в системата има подкупи, аз не знам как се случва това, ясно? Намекът не ми допада. Не говорите с когото трябва.

— Не намеквам и не ви обвинявам в нищо.

— Но сте на крачка да го направите. — Джими Лий се изправи и се пресегна към диктофона. — Да кажем, че срещата ни приключи.

— Няма нужда от това, господин Арнолд.

Джими Лий взе диктофона и го прибра в джоба си.

— Беше истинско удоволствие — каза той, отвори със замах вратата и се изгуби надолу по коридора.

Докато Виктор Уестлейк и агентите му си тръгваха от кантората на Джими Лий, точно от отсрещната страна на улицата Ди Рей Ракър влизаше в друга такава.

Куин беше арестуван предишната сряда през нощта и беше прекарал първите десет часа от ареста си в стаята за разпити. След като направи признанията си пред камера, най-накрая беше отведен в градския арест на Норфък и беше изпратен в изолатора, където спа непробудно дванайсет часа. Не му позволиха да се обади по телефона до събота сутринта. После почти през целия ден той търси някой свой близък, който да е склонен да говори. В събота привечер го преместиха от Норфък в Роуаноук — пътуване, което продължи четири часа и половина.

Когато Ди Рей разбра, че по-големият му брат е в затвора заради убийството на федерален съдия, той се разтича да търси адвокат, склонен да поеме случая. Няколко юристи във Вашингтон и Вирджиния отказаха. Късно в неделя следобед Дъсти Шивър от Роуаноук се съгласи да представлява Куин на началните етапи от съдебните процедури, но си запази правото да се оттегли, ако се стигне до процес. По разбираеми причини местните адвокати много се притесняваха да представляват човек, убил толкова важен магистрат.

Преди време Дъсти Шивър беше практикувал право заедно с Джими Лий Арнолд и двамата бяха замесени от едно тесто. В правото повечето партньорства, малки и големи, обикновено се развалят заради пари. Джими Лий бе измамен с някакъв хонорар, обвини партньорите си и се премести от отсрещната страна на улицата.

Дъсти успя да прекара един час с Куин в затвора рано в понеделник сутринта преди прочитането на обвинителния акт. Учуди се, когато разбра, че клиентът му вече си е признал. Куин упорито настояваше, че е бил принуден, измамен, притиснат и заплашен и че признанията му са фалшиви. Твърдеше, че е невинен. След като си тръгна от затвора, Дъсти се отби в прокуратурата и взе копие от обвинителния акт. Тъкмо го четеше задълбочено, когато секретарката му съобщи по интеркома, че Ди Рей е дошъл.

С дългата си прошарена коса, избелели джинси и червен кожен елек Дъсти приличаше на наркотрафикант повече от Ди Рей, издокаран с костюм на „Дзеня“ досущ като адвокат. Поздравиха се предпазливо в разхвърляния кабинет. Най-напред обсъдиха хонорара. Ди Рей отвори чантата си „Прада“ и извади отвътре петдесет хиляди долара, които Дъсти преброи и пъхна в едно чекмедже.

— Знаете ли, че той вече си е признал? — попита Дъсти, докато прибираше парите.

— Какво е направил? — смая се Ди Рей.

— Да, признал си е. Каза ми, че е подписал писмено изявление, с което признава за убийствата, а, изглежда, има и видеозапис. Моля ви, кажете ми, че е достатъчно умен, за да не направи подобно нещо.

— Да, достатъчно умен е. Никога не говори пред ченгетата, никога. Куин не би признал доброволно нищо, дори да е адски виновен. Ние не постъпваме така. Появи ли се ченге, веднага звъним на адвокат.

— Твърди, че разпитът продължил цяла нощ, че се отказал от правата си, че няколко пъти помолил за адвокат, но двамата агенти на ФБР продължили да го притискат. Обърквали го, препъвали го и той започнал да халюцинира. Не можел да млъкне. Обяснили му, че го очакват две обвинения в предумишлено убийство и че цялото семейство също ще бъде обвинено, понеже убийствата били свързани с престъпната им дейност. Излъгали го и го увещавали, че ако им сътрудничи, ще му помогнат, че семейството на съдия Фосет е против смъртното наказание и така нататък. Това продължило часове наред, накрая го пречупили и той им дал каквото искали. Твърди, че не помни напълно случилото се — бил твърде изморен. Когато се събудил и се помъчил да си припомни, всичко му се струвало като насън, като в кошмар. Минали няколко часа, преди да осъзнае какво е направил, но дори тогава не можел да си спомни всичко.