Рекетьорът

— Разбирам, но питам само от любопитство — агентите ви наистина ли са излъгали за това?

— Не, разбира се. Не, категорично не. Дванайсета страница от клетвените им показания.

— И аз така си мислех. А следващото твърдение — че агентите ви са излъгали за следа на местопрестъплението, която отговаря на ботушите, иззети от обвиняемия?

— Не е вярно, Стенли. Плод е на въображението на отчаян адвокат и на неговия виновен клиент.

— Имате ли следа от ботуш?

Уестлейк хвърли поглед към един от агентите си, като че ли току-виж се оказало, че има някаква следа, която той е забравил. Агентът поклати глава.

— Не — призна Уестлейк. — Няма такава.

— Стигаме до твърдението, че агентите ви са излъгали за няколко очевидци. Първият уж видял обвиняемия в град Рипълмийд приблизително по време на убийствата. Вярно ли е?

Уестлейк се размърда на стола, премести тежестта на тялото си и се усмихна снизходително.

— Виж, Стенли, изглежда, нямаш представа какво е нужно, за да пречупиш виновен заподозрян. Има някои номера и…

— Разбирам.

— Освен това трябва да го уплашиш, да го накараш да си мисли, че разполагаш с много повече доказателства, отколкото може би имаш в действителност.

— Не съм виждал показания от такъв свидетел.

— Няма и да видиш. Той не съществува.

— Всички сме от един отбор, Вик. Просто искам да разбера истината, за да можем да отговорим на искането за отхвърляне, разбираш ли?

— Разбирам.

— А вторият свидетел? Човекът от магазина близо до вилата? И той не съществува, нали?

— Не съществува.

— Агентите използвали ли са и други номера, за които не знам?

— Не — отговори Уестлейк, но никой в стаята не му повярва.

— И така, да обобщим обвинението срещу Куин Ракър: няма свидетели, няма балистичен доклад, няма следа от ботуш, няма пръстови отпечатъци, няма никакви веществени доказателства, нали така?

Уестлейк кимна бавно, но нищо не каза.

— Имаме само заподозрян, който е бил в района на Роуаноук след убийствата, но няма доказателства да е бил там преди това, нали?

Отново кимване.

— Освен това заподозреният е заловен с повече пари в брой, отколкото обикновено носи човек у себе си. Значително повече, бих казал.

Уестлейк се съгласи.

— Но Ракър сам признава, че е трафикант на наркотици от прословуто с тази дейност семейство, така че парите в брой надали са проблем. — Стенли избута бележника и разтри слепоочията си. — Господа, разполагаме със самопризнание и нищо повече. Ако самопризнанието отпадне, господин Ракър ще се измъкне и няма да има процес.

— Не може да няма самопризнание — каза Уестлейк. — Немислимо е.

— И да има, представям си колко скептично ще погледне съдията. Продължителността на разпита ме притеснява. Десет часа през нощта. Видимо изморен заподозрян, който е изпечен мошеник и най-вероятно би поискал адвокат. Двама опитни разпитващи, които владеят всякакви номера. Висим на косъм.

Уестлейк го изслуша с усмивка и след дълга пауза отговори:

— Да не забравяме за главния си свидетел, Стенли. Малкълм Банистър ще даде показания, че Куин Ракър многократно се е заканвал да убие съдия Ракър. Искал е да му отмъсти и да си върне парите.

— Така е и тези показания плюс самопризнанията ще ни издействат присъда. Единствено самопризнанията обаче не са достатъчни.

— Май не си много убеден, Стенли.

— Напротив. Става дума за убийство на федерален съдия. Не мога да си представя друг федерален съдия да прояви съчувствие към Куин Ракър. Ще разполагаме със самопризнанията и с Малкълм Банистър. Ще получим присъда.

— Така те искам.

— Между другото, какво става с нашето момче Банистър?

— Жив и здрав е, щатските шерифи са го прибрали на тайно място.

— Къде е?

— Съжалявам, Стенли, има неща, които не може да обсъждаме. Но не се тревожи. Ще бъде тук, когато ни потрябва.

23

Заместничката на Пат Сърхоф е Даяна Тайлър. Тримата се видяхме на обяд, след като прекарах дълга сутрин в болницата, където ме прегледаха и ми казаха да отида отново след месец. Госпожа Тайлър е висока и красива, около петдесетгодишна, с къса коса, лек грим, тъмносиньо сако и без венчална халка. Доста е приятна и докато хапваме салата, ми разказва за себе си. Живее „в района“ и работи с още няколко човека в моето положение. Ще бъде на мое разположение денонощно и иска да се чуваме по телефона поне веднъж седмично. Разбира какво преживявам и ме уверява, че е нормално все още да се озъртам през рамо. С течение на времето обаче тези страхове щели да отшумят и животът ми щял да се нормализира. Ако напусна града — а и двамата подчертават, че вече мога да го направя, когато си пожелая, — тя искала предварително да знае подробностите около пътуването ми. Ще ме държат под око доста след като дам показания срещу Куин Ракър, и настойчиво ми обрисуват безопасното и приятно бъдеще, което ме очаква един ден, след като бъдат премахнати всички първоначални препятствия.

Споменават двете интервюта за работа и аз ги изненадвам с твърдението, че не съм готов да работя. С толкова пари в банката и неограничена свобода не желая да започвам нова кариера. Иска ми се да попътувам, да покарам кола, може би да отида в Европа. Да, хубаво било да пътувам, съгласяват се двамата, но прикритието било най-ефективно, ако имам истинска работа. Решаваме да го обсъдим по-късно. Така стигаме до паспорта и новата шофьорска книжка. След още седмица лицето ми ще е готово за снимка и Даяна обещава да уреди нужните документи.

Докато пием кафе, давам на Пат писмо до баща ми. Адресът на подателя е федералният затвор във Форт Уейн, Индиана. Пат ще го изпрати до затвора там, а някой ще го изпрати на Хенри Банистър в Уинчестър, Индиана. В писмото обяснявам на стария Хенри, че съм се издънил във „Фростбърг“ и са ме върнали в обикновен затвор. Натикали са ме в изолатора и няма да имам право на посетители най-малко три месеца. Моля го да уведоми сестра ми Руби в Калифорния и брат ми Маркъс във Вашингтон. Казвам му да не се притеснява, че съм добре и възнамерявам да заслужа да ме върнат във „Фростбърг“.

Сбогувам се с Пат. Благодаря му за вниманието и за професионализма и той ми пожелава всичко хубаво. Уверява ме, че новият ми живот ще бъде безопасен и удовлетворяващ. Не съм сигурен, че му вярвам, защото продължавам да се озъртам през рамо. Силно подозирам, че ФБР ще ме следи известно време, поне докато Куин Ракър не бъде осъден и хвърлен в затвора.

Истината е, че не мога да си позволя да вярвам на никого, включително на Пат Сърхоф, Даяна Тайлър, щатските шерифи и ФБР. Много са сенките зад мен, да не говорим за лошите типове. Ако правителството иска да ме наблюдава, не мога да направя почти нищо. Могат да получат заповед за обиск, могат да душат в банковата ми сметка, да подслушват телефонните ми разговори, да следят плащанията по кредитните ми карти и да наблюдават онлайн всичко, което правя. Очаквам това и най-непосредственото предизвикателство пред мен ще бъде да ги мамя, без те да разбират, че го правя. Ако приема едно от двете предложения за работа, ще им дам поредната възможност да ме шпионират.

Следобед си отварям нова текуща сметка в „Атлантик Тръст“ и премествам там петдесет хиляди долара от сметката в „Сън Коуст“. После правя същото в трета банка, „Джаксънвил Сейвингс“. След ден-два, когато чековете ми бъдат одобрени, ще започна да тегля пари в брой.

Докато се мотая из квартала с малкото си ауди, следя огледалото за обратно виждане почти толкова, колкото и пътя. Вече ми е навик. Докато се разхождам по плажа, се взирам в лицето на всеки срещнат. Вляза ли в магазин, незабавно си намирам прикритие и наблюдавам вратата, през която току-що съм влязъл. Никога не се храня два пъти в един и същ ресторант и сядам на маса, от която да виждам паркинга. Използвам мобилния си телефон само за рутинни дела и винаги допускам, че някой подслушва. Купувам си лаптоп в брой, отварям си три адреса в „Джимейл“ и влизам в интернет от кафенета, използвайки техните сървъри. Експериментирам с предплатени кредитни карти, които си купувам от „Уолгрийнс“. Поставям в апартамента си две скрити камери, в случай че някой се отбие, докато ме няма.