Рекетьорът

Големият въпрос в съзнанието й е дали останалите три кутии ще са на по-сигурно място в багажника на колата й или в апартамента под леглото й. Решава да разиграе и двата варианта и оставя две кутии у дома, а една взема със себе си.

Ванеса ми се обажда с новината, че е направила третата и последна доставка за сутринта и тръгва за Роуаноук да се срещне с адвоката. Аз я водя с една-две стъпки. Посетил съм трите си банки малко по-рано, занесъл съм каквото трябва и сега шофирам към Маями. Прибрали сме на сигурно място триста и осемдесет от петстотин и седемдесетте кюлчета злато. Усещането е приятно, но напрежението остава. Федералните могат и сигурно ще конфискуват всичките ни авоари при подходящи обстоятелства, а дори и при неподходящи, затова не можем да рискуваме. Трябва да извадя златото от страната.

Вероятно федералните не знаят, че с Ванеса действаме заедно. Освен това допускам, че тепърва ще трябва да свържат Нейтън Кули с мен. Толкова много предположения — и няма как да разбера дали са верни.

39

Близо до Форт Лодърдейл попадам в задръстване заради някакъв ремонт и набирам номера на мобилния телефон на господин Рашфорд Уотли в Монтего Бей. Той се радва на обаждането ми, все едно сме приятели от десетилетия. Обяснявам му, че съм се прибрал благополучно в Щатите и че животът е прекрасен. Преди четирийсет и осем часа напуснах Ямайка, след като се бях сбогувал с Нейтън и с Рашфорд, ужасен, че мъже с униформи току-виж ме спрели, преди да се кача на самолета за Пуерто Рико. Смаян съм колко бързо се развиват събитията. Непрекъснато си повтарям да не се разсейвам и да мисля за следващия си ход.

Рашфорд не е ходил в затвора след неделя. Обяснявам му, че Натаниъл е измислил план да започне да подкупва разни хора и си представя налудничаво, че аз се връщам там с една камара пари. Звъннал съм тук-там и се оказва, че момчето отдавна се е забъркало с кокаина. Още не мога да повярвам, че глупакът се е опитал да внесе четири килограма. А пистолетът направо не ми се побира в главата. Малоумник.

Рашфорд се съгласява и казва, че предишния ден, в понеделник, е говорил с прокурора. Ако успее да направи чудо, нашето момче го очакват „около“ двайсет години в ямайски затвор. Рашфорд споделя откровените си съмнения, че Натаниъл надали ще оцелее дълго там. Ако се съди по побоя, който са му нанасяли през първите две нощи, щял да има късмет, ако оцелее цяла седмица.

Договаряме се Рашфорд да посети затвора днес следобед и да види как е Натаниъл. Моля го да му предаде, че съм се заел с всички сили да уредя освобождаването му, че посещението в дома му е минало по план и че правя всичко, както сме се договорили.

— Както искате — съгласява се Рашфорд.

Платил съм му хонорара, така че формално още работи за мен.

Надявам се това да е последният ни разговор.

Ванеса отново шофира три часа и половина от Ричмънд до Роуаноук и пристига точно в два следобед за срещата с Дъсти Шивър, адвокат на Куин Ракър. Когато се обажда, за да си уговори среща, обещава, че ще донесе важно доказателство във връзка със случая. Дъсти е заинтригуван и започва да я разпитва по телефона, но тя настоява за среща колкото се може по-скоро.

Облечена е с достатъчно къса пола, за да привлича вниманието, и носи елегантно кожено куфарче. Дъсти скача на крака, когато тя влиза в кантората му, и й предлага стол. Секретарка поднася кафе и двамата разговорят напрегнато, преди вратата да се затвори.

— Ще мина направо на въпроса, господин Шивър — казва Ванеса. — Куин Ракър ми е брат и аз мога да докажа невинността му.

Дъсти обмисля думите й и ги оставя да отзвучат в стаята. Знае, че Куин има двама братя — Ди Рей и Дългия — и сестра Лусинда. И тримата се занимават активно със семейния бизнес. Сега си спомня, че има и още една сестра, която не е замесена и никога не е споменавана.

— Куин ви е брат — смотолевя той.

— Да. Напуснах Вашингтон преди няколко години и оттогава не поддържаме връзка.

— Добре. Слушам ви. Да видим какво ще ми кажете.

Ванеса кръстосва крака и Дъсти не откъсва поглед от нея.

— Около седмица след като Куин избяга от „Фростбърг“, той едва не умря от свръхдоза кокаин във Вашингтон. Ние, семейството му, знаехме, че все някога ще се убие с тази гадост — Куин открай време се дрогира много, — затова се намесихме. Брат ми Ди Рей и аз го закарахме в клиника близо до Акрон, Охайо. Специално място за сериозно пристрастени. Без съдебна заповед не можеха да го заключат, но в основни линии точно това се прави в тези места. Куин беше там вече двайсет и един дни, когато телата на съдия Фосет и на секретарката му са били намерени на седми февруари. — Ванеса вади папка от куфарчето си и я оставя върху бюрото на Дъсти. — Всички документи са тук. Заради бягството му от затвора в клиниката го приеха под фиктивно име — господин Джеймс Уилямс. Платихме депозит от двайсет хиляди долара в брой, така че от клиниката бяха доволни. Не задаваха много въпроси. Направиха му пълен физически преглед и кръвни изследвания, затова има ДНК доказателство, че Куин е бил там по време на убийствата.

— Откога знаете?

— Не мога да отговаря на всичките ви въпроси, господин Шивър. В семейството ни има много тайни, но няма много отговори.

Дъсти се взира в нея и тя спокойно отвръща на погледа му. Той съзнава, че няма да узнае всичко, а и в този момент не е толкова важно. Току-що е спечелил огромна победа над правителството и вече вътрешно се смее.

— Защо е признал?

— Защо човек изобщо признава престъпление, което не е извършил? Не знам. Куин има силно биполярно разстройство и други проблеми. ФБР са го тормозили десет часа и са използвали всякакви мръсни номера от арсенала си. Доколкото познавам Куин, играл си е игрички. Сигурно им е дал, каквото са искали, за да го оставят на мира. Може дори да си е измислил някаква история, за да се въртят в омагьосан кръг, докато се мъчат да я докажат. Не знам. Помните ли бебето на Линдбърг — най-прочутото отвличане в историята?

— Разбира се, чел съм за него.

— Е, поне сто и петдесет човека са признали, че са извършили това престъпление. Не е логично, но понякога Куин откача.

Дъсти отваря папката. Там има доклад за всеки ден от престоя на Куин в клиниката за рехабилитация — от 17 януари до 7 февруари, понеделник, когато са намерени телата на съдия Фосет и Наоми Клеъри.

— Тук пише, че е напуснал клиниката следобед на седми февруари — чете Дъсти.

— Точно така. Тръгнал си е или е избягал и отишъл в Роуаноук.

— И защо, ако мога да попитам, е отишъл в Роуаноук?

— Господин Шивър, напомням ви, че не мога да отговоря на всичките ви въпроси.

— Значи, той се появява в Роуаноук в деня след намирането на телата, отива в бар, напива се, набърква се в сбиване, арестуват го и се оказва, че джобовете му са пълни с пари. В историята има много празнини, госпожице…

— Да, има, и с течение на времето ще бъдат запълнени. В момента обаче това не е важно, нали? Важното е, че вие имате недвусмислено доказателство за невинността му. Правителството не разполага с друго, освен с фалшивите самопризнания на брат ми, нали?

— Точно така. Нямат веществени доказателства, само много подозрително поведение. Например какво е търсел в Роуаноук? Как е стигнал там? Откъде е взел толкова пари в брой? Откъде е купил откраднатите пистолети? Много въпроси, госпожице, но допускам, че вие не разполагате с отговорите, нали?

— Прав сте.

Дъсти сключва ръцете си на тила и се взира в тавана. След дълга пауза казва:

— Ще се наложи да проверя това, нали разбирате? Ще трябва да отида в клиниката, да поговоря с хората там, да взема клетвени показания. Федералните няма да се откажат, докато папката ни не стане много по-дебела и не ги ударим по главата с нея. Ще ми трябват още двайсет и пет хиляди долара.

— Ще го обсъдя с Ди Рей — отговаря тя без колебание.

— Предварителното изслушване е след две седмици, така че трябва да действаме бързо. Ще внеса искане за снемане на обвиненията преди това.

— Вие сте адвокатът.

Отново настъпва мълчание, докато Дъсти се привежда напред и поглежда Ванеса.

— Познавах добре съдия Фосет. Не бяхме приятели, но бяхме добри познати. Ако Куин не го е убил, имате ли представа кой го е направил?

Тя клати глава. Не.

Полицията намерила пикапа на Нейтън късно във вторник сутринта на паркинга на регионалното летище в Роуаноук. Както можеше да се очаква, служителите в бара му се притеснили в понеделник, когато той не се появил на работа, и късно следобед вече звънели по телефона. Най-накрая се свързали с полицаите и те претърсили летището. Нейтън се хвалел, че ще лети до Маями с частен самолет, затова претърсването не било трудно, поне не и за пикапа. Намирането му не говорело автоматично за мръсна игра, а и полицията не се втурнала веднага да започне издирване на изчезнал човек. Бърза проверка на името разкрила криминално досие, което не предизвикало симпатия. Нямало сълзи и вопли за изгубеното дете от семейството.