Рекетьорът

В три и половина най-сетне се качваме на борда и после седим един час в горещия салон, докато бурята връхлита летището. Пилотите мълчат. Зад мен врещят поне две бебета. Духовете се разбунват, а аз затварям очи и се опитвам да дремна, но толкова отдавна не съм спал, че съм неспособен да се унеса. Вместо това се замислям за Нейтън Кули и безнадеждното му положение, макар и без особено съчувствие. Мисля си за Ванеса и се усмихвам. Колко е силна, когато е под напрежение. Съвсем близо сме до финала, но все още има много възможности да се провалим. Имаме златото, но можем ли да го задържим?

Събуждам се, когато се люшваме напред и поемаме по пистата. Два часа по-късно се приземяваме в Атланта. На паспортния контрол успявам да избегна гишетата с чернокожи служители и си избирам пълен бял младеж, който ми се струва отегчен и равнодушен. Той взема паспорта ми, поглежда снимката отпреди девет години на Малкълм Банистър, бързо я сравнява с промененото лице на Макс Болдуин и не забелязва нищо необичайно. Ние всички му изглеждаме еднакво.

Допускам, че граничните власти вече са осведомили ФБР, че съм напуснал страната преди два дни с частен самолет за Ямайка. Не знам обаче дали ФБР все още следи евентуалните движения на Малкълм Банистър. Готов съм да се обзаложа, че не, и ми се иска ФБР да смята, че още съм някъде из островите и си прекарвам супер. Все пак действам бързо. Понеже Малкълм вече няма валидна шофьорска книжка, Макс наема кола от бюрото на „Авис“. Четирийсет и пет минути след кацането в Атланта аз бързо напускам града. Близо до Розуел, Джорджия, спирам в един „Уол-март“ и плащам в брой за два предплатени мобилни телефона. На излизане от магазина хвърлям предишните два в кофата.

Когато мръква, Ванеса паркира пикапа за последен път. Шофирала е почти дванайсет часа и няма търпение да се отърве от него. Спряла е до своята хонда акорд и сега наблюдава как един пътнически самолет се придвижва до терминала в Роуаноук. Малко след девет в неделя вечерта е и няма движение. Паркингът е почти празен. Тя отново си поема дълбоко въздух и излиза. Действа бързо, не спира да се оглежда и прехвърля раниците в багажника на колата си. Осем са, всяка й се струва по-тежка от предишната, но тя няма нищо против.

Заключва пикапа и напуска паркинга. Ако всичко върви по план, пикапът на Нейтън няма да бъде забелязан няколко дни. Когато приятелите му разберат, че е изчезнал, в крайна сметка ще съобщят в полицията, която ще открие пикапа и ще започне да сглобява историята. Нейтън със сигурност се е похвалил пред някого, че заминава за Маями с частен самолет, така че за известно време ченгетата ще бъдат изпратени за зелен хайвер.

Няма откъде да знам дали властите могат да свържат изчезналия Кули с клоуна Натаниъл Коули, неотдавна напуснал града с фалшив паспорт, четири килограма кокаин и пистолет. Надали. Може би няма да го открият, докато някой в Ямайка най-после не му позволи да се обади по телефона. Представа нямам на кого ще звънне и какво ще му каже. Най-вероятно ще брои дните и часовете, докато аз се върна с една камара пари и започна да раздавам подкупи наляво и надясно. След седмици, може би след месеци, ще разбере, че старият му приятел Рийд го е изпързалял, отмъкнал е парите и е избягал.

Почти ми дожалява за него.

В един часа след полунощ наближавам Ашвил в Северна Каролина и виждам табела за мотел на един разклон. Зад мотела, скрита от поглед, е паркирана малка синя хонда акорд, а скъпата ми Ванеса седи зад волана, с пистолет до себе си. Паркирам до нейната кола и двамата влизаме в стая на първия етаж. Целуваме се и се прегръщаме, но сме твърде изморени за любов. Безмълвно разтоварваме багажа й и нахвърляме раниците върху едното легло. Заключвам вратата, слагам верижката и пъхвам стол под бравата. Дръпвам плътно завесите, после окачвам хавлиите да затулят пролуките. Никой не трябва да вижда нищо в малкия ни трезор. През това време Ванеса си взема душ и излиза от банята само по късо хавлиено халатче, под което се показват километри от най-страхотните крака, които съм виждал. Дори не си го помисляй, предупреждава ме тя. Изтощена е. Може би утре.

Изпразваме раниците, слагаме гумени ръкавици и подреждаме осемнайсет кутии за пури, всяка старателно залепена с две ленти сребристо тиксо. Забелязваме, че две явно са били отваряни, понеже тиксото е срязано в горната част, и ги оставяме настрани. С малко джобно ножче разрязвам тиксото на една неотваряна кутия. Изваждаме малките кюлчета и ги преброяваме — трийсет, — после ги връщаме обратно вътре и отново залепваме капака. Ванеса записва количеството и двамата отваряме втора кутия. Има трийсет и две кюлчета, лъскави, напълно еднакви и сякаш недокоснати от човешка ръка.

— Красота, просто красота! — повтаря тя. — Ще стигне за векове.

— Завинаги — казвам, потривайки едно кюлче. — Не ти ли се иска да знаеш от коя част на света е?

Тя се смее. Никога няма да узнаем.

Отваряме всичките шестнайсет запечатани кутии, после преглеждаме и двете, които вече са били отваряни. В тях има приблизително два пъти по-малко кюлчета, отколкото в другите. Имаме общо петстотин и седемдесет кюлчета. При положение че цената на златото е около хиляда и петстотин долара на унция, джакпотът ни е на стойност към осем и половина милиона.

Лежим на леглото, натрупали златото помежду си, и не можем да сдържим усмивките си. Имаме нужда от бутилка шампанско, но в два часа през нощта в понеделник в евтин мотел в Северна Каролина няма такова чудо като шампанско. Толкова много неща има за проумяване тук, в този момент, но една от най-прекрасните страни на проекта ни е, че никой не търси нашето съкровище. Само Нейтън Кули знае за съществуването му. Отмъкнали сме го от крадец, който не е оставил следа.

Докато се любуваме, докосваме и броим състоянието си, усещаме прилив на енергия. Аз смъквам халата й и двамата се пъхваме под завивките на другото легло. Колкото и да се опитваме, не можем да се любим, без да поглеждаме към златото. Когато приключваме, рухваме изтощени и заспиваме като мъртви.

38

В шест и половина в понеделник сутринта агент Фокс влезе в просторния кабинет на Виктор Уестлейк и съобщи:

— Ямайците се моткат както винаги. Няма почти нищо ново. Болдуин е пристигнал в петък през нощта с частен самолет, нает от чартърна компания в Роли, който в момента е задържан в Ямайка и не може да се върне у дома. От Болдуин няма и следа. Приятелят му Натаниъл Коули се опитал да влезе с фалшив паспорт и в момента е задържан.

— В ареста ли е? — попита Уестлейк, дъвчейки нокътя на палеца си.

— Да, сър. Това е всичко, което успях да измъкна засега. Не знам кога ще го пуснат. Опитвам се да накарам полицията да провери хотелите за Болдуин, но те се колебаят. Той не е беглец, не искат да дразнят туристите, бяха почивни дни и така нататък.

— Намери Болдуин.

— Опитвам се, сър.

— Какво е намислил?

Фокс поклати глава.

— Няма логика. Защо ще прахосва толкова пари за частен самолет? Защо ще пътува с човек с фалшив паспорт? Кой е Натаниъл Коули, по дяволите? Претърсихме цяла Вирджиния и не се натъкнахме на нищо. Може би Коули е негов добър приятел, който не може да си извади паспорт, и двамата са се опитали да надхитрят ямайците и да се позабавляват на слънце няколко дни.

— Само предположения.

— Разбрах ви, сър.

— Продължете да ровите и ми докладвайте по имейла.

— Слушам, сър.

— Предполагам, че е оставил колата си на летището в Роуаноук.

— Да, на паркинга. Със същите номера от Флорида. Намерихме я в събота сутринта и сега я наблюдаваме.

— Добре. Просто го намерете, ясно?

— И като го намерим?

— Проследете го и проверете какво прави.

На кафе и злато планираме деня си, но не се мотаем. В девет часа Ванеса връща ключа на рецепцията и напуска мотела. Целуваме се за довиждане и аз карам след нея на излизане от паркинга, като се старая да не ударя задния калник на хондата й. В нея, скрито навътре в багажника, е половината злато. Другата половина е в багажника на наетия от мен шевролет импала. Разделяме се на разклона: тя потегля на север, аз — на юг. Махва ми в огледалото за обратно виждане и аз се питам дали ще я видя отново.