Рекетьорът

След компютърна проверка и няколко телефонни обаждания установили, че Нейтън си е купил чисто нов шевролет силвърадо два месеца по-рано от търговец в Лексингтън, Вирджиния, на един час път от Роуаноук по междущатска магистрала 81. Продажната цена била четирийсет и една хиляди долара и Нейтън платил в брой. За такава сума обикновено се пише чек, но той платил в брой. С внушителна пачка стодоларови банкноти.

Без търговецът на автомобили, полицията или който и да било да подозира, Нейтън си бил намерил търговец на злато.

Най-накрая и аз намирам.

След като три пъти ходя до „Палмето Тръст“ в южната част на Централен Маями, все още имам в багажника на наетия си шевролет точно четирийсет и едно от безценните кюлчета на стойност около шестстотин хиляди долара. Трябва да превърна една част от тях в пари в брой, а за да го направя, съм принуден да проникна в сивия свят на търговията със злато, където правилата са разтегливи, променят се в движение, а всички участници имат шавливи очи и говорят двусмислено.

Първите двама търговци, които намирам в „Жълти страници“, подозират, че съм някакъв агент, и веднага ми затварят. Третият говори с акцент — което бързо научавам, че не е необичайно за занаята — и иска да разбере как съм се сдобил с кюлче чисто злато с тегло десет унции. „Дълга история“, отговарям и затварям. Четвъртият е дребосък, който привидно държи заложна къща с различни уреди, а отзад изкупува бижута. Петият ми се струва по-обещаващ, но, разбира се, иска да види какво имам. Обяснявам му, че не искам да влизам в магазина, понеже не желая да ме заснема камерата. Той млъква и вероятно си представя как го обират пред дулото на пистолет. Накрая се уговаряме да се срещнем в една сладоледена къща на две пресечки от магазина му, в търговския център в хубава част на града. Той ще бъде с черно кепе на „Марлинс“.

Трийсет минути по-късно седя с двоен сладолед с шамфъстък. Хасан, едър сириец с прошарена брада, е срещу мен и омита троен шоколадов фъч. На пет-шест метра от нас седи мускулест мъжага, който чете вестник, яде замразено кисело мляко и вероятно е готов да ме застреля, ако покажа и най-малък признак, че ще създам проблем.

Неуспешно се опитваме да си побъбрим учтиво, така че побутвам към него смачкан плик. Вътре има едно-единствено кюлче. Хасан се озърта, но единствените клиенти са млади майки с петгодишните им деца и другият сириец. Хваща кюлчето в месестата си длан, стиска го, усмихва се, почуква го лекичко по ъгъла на масата и промърморва: „Уау!“. Съвсем по американски.

Не мога да повярвам колко успокоително може да въздейства това възклицание. Никога не съм допускал, че златото е фалшиво, но преценката на един професионалист изведнъж ми въздейства освежаващо.

— Харесваш, а? — питам глупаво, колкото да кажа нещо.

— Много добре — отговаря той и пъхва кюлчето обратно в плика. Пресягам да си го взема, а той пита: — Колко?

— Да кажем, пет кюлчета, общо петдесет унции. Вчера борсата затвори на хиляда петстотин и двайсет долара за унция, така че…

— Знам цената на златото — прекъсва ме той.

— Разбира се. Искаш ли да купиш пет кюлчета?

Човек като него никога не казва „да“ или „не“. Вместо това увърта, шикалкави и блъфира.

— Възможно е, със сигурност зависи от цената.

— Какво можеш да предложиш? — питам, но не твърде нетърпеливо.

Има и други търговци на злато в местните „Жълти страници“, макар че времето ме притиска и почва да ми писва от тези телефонни разговори.

— Е, господин Болдуин, това зависи от няколко неща. Едно от тях, които трябва да допуснем в подобни положения, е, че златото е от онова, което се продава на черния пазар. Не знам как сте се сдобили с него и не искам да знам, но има голяма вероятност да сте го… как да кажа… отнели от предишния му собственик.

— Има ли значение откъде…

— Регистриран собственик на златото ли сте, господин Болдуин? — рязко пита той.

Озъртам се и отговарям:

— Не.

— Разбира се. Затова отбивът от цената на черния пазар е двайсет процента. — На този тип не му трябва калкулатор. — Ще ви платя по хиляда двеста и двайсет долара за унция — отсича той тихо, но категорично и се привежда напред. Брадата му частично скрива устните, но изречените със силен акцент думи са ясни.

— За пет кюлчета? — питам. — Петдесет унции?

— Ако и останалите четири са със същото качество.

— Еднакви са.

— И нямате регистрация, записи, документи, нищо, така ли, господин Болдуин?

— Точно така и не искам тепърва да имам. Простичка сделка — злато срещу пари в брой без разписки, документи, видео, нищо. Идвам и си отивам, потъвам в мрака.

Хасан се усмихва и протяга дясната си ръка. Ръкуваме се, сделката е сключена и решаваме да се срещнем в девет часа на следващата сутрин в деликатесния ресторант на отсрещния тротоар, където има сепарета и ще можем спокойно да си преброим парите. Излизам от сладкарницата, все едно съм извършил престъпление, и си повтарям нещо, което би трябвало да е очевидно, а именно: не е незаконно да продаваш и купуваш злато на раздути или на занижени цени. Не търгуваме с крек на улицата, нито с вътрешнофирмена информация. Сделката е напълно законна, нали така?

Ако някой наблюдаваше двама ни с Хасан, щеше да се закълне, че сме двама мошеници, които са уговаряли незаконна сделка. И щеше да е прав. На този етап пет пари не давам.

Поемам рискове, но нямам избор. Хасан е риск, но парите ми трябват. Изнасянето на златото от страната ще е риск, но оставя ли го тук, ще го изгубя.

През следващите два часа пазарувам в магазините с намалени стоки. Купувам напосоки, например комплекти за игра на табла, малки кутии с инструменти, книги с твърди корици и три евтини лаптопа. Отнасям стоките в стая на приземния етаж в мотел, южно от Корал Гейбълс, и през останалата част от нощта човъркам, пакетирам и пия студена бира.

Свалям дисковете и батериите на лаптопите и успявам да ги заменя с по три от кюлчетата си. Във всяка книга с твърди корици пъхвам по едно увито във вестник и алуминиево фолио кюлче, после облепям книгата с тиксо. Оставям чуковете и отвертките в кутиите за инструменти, но изваждам всичко останало. Четири кюлчета се побират прекрасно във всяка кутия. В кутиите за игра на табла влизат по две кюлчета, без да предизвикват подозрения. С помощта на опаковъчни материали от „ФедЕкс“, „Ди Ейч Ел“ и „Ю Пи Ес“ старателно пакетирам стоката си, докато часовете се нижат и аз се пренасям в друг свят.

Два пъти се обаждам на Ванеса и двамата си разказваме как е минал денят ни. Тя се е върнала в Ричмънд и прави същото, което и аз. И двамата сме изтощени физически и психически, но взаимно се насърчаваме да продължим. Моментът не е подходящ да забавяме темпото или да проявяваме небрежност. Към полунощ приключвам и се любувам на работата си. Върху бюфета има десетина пакетчета, запечатани и подготвени за въздушна поща, с делови вид, но съвсем не подозрителни и съдържащи общо трийсет и две кюлчета на стойност петстотин хиляди долара. Документите, които трябва да попълня за международна пратка, са адски досадни, а съм принуден да скалъпвам съдържанието. Подателят е господин М. Рийд Болдуин от „Скелтър Филмс“ в Маями, а получателят е същият той, но в „Шугар Коув Вилас“, номер двайсет и шест, Уилъби Бей, Антигуа. Възнамерявам да бъда там и да ги получа. Ако пристигнат на местоназначението си благополучно, двамата с Ванеса сигурно ще опитаме в близко бъдеще още подобни пратки. Ако нещо се обърка, ще направим нови планове. Такива пратки крият друг риск — пакетчетата може да бъдат отворени и конфискувани, златото може да бъде откраднато по пътя. Обаче аз съм почти сигурен, че то ще намери новия си дом. Напомням си, че не пренасяме забранени вещества.