Рекетьорът

Твърде изморен съм, за да спя, и към два след полунощ включвам лампите и лаптопа си и се заемам с имейла. Адресиран е до г-н Стенли Мъмфри, прокурор от Южния окръг на Вирджиния, и до г-н Виктор Уестлейк, ФБР, Вашингтон. Ето какво гласи настоящата редакция:

„Скъпи господин Мъмфри и господин Уестлейк,

Опасявам се, че съм допуснал огромна грешка. Куин Ракър не е убил съдия Фосет и Наоми Клеъри. Сега, когато вече не съм в затвора, ми бяха нужни няколко месеца, за да го осъзная и да посоча истинския убиец. Самопризнанията на Куин са пълна измислица, както сигурно вече знаете, а и не разполагате с никакви веществени доказателства срещу него. Адвокатът му Дъсти Шивър притежава недвусмислено доказателство за непоклатимо алиби, което ще оневини Куин, така че се подгответе да свалите всички обвинения срещу него. Съжалявам за причиненото неудобство.

Наложително е да разговаряме възможно най-скоро. Имам подробен план за бъдещите ни действия, но само пълното Ви съдействие ще доведе до залавянето и осъждането на убиеца. Като начало искам пълен имунитет за себе си и за други хора, а накрая Вие ще получите точно каквото искате. Ако действаме заедно, ще можем най-сетне да разрешим този проблем и да раздадем справедливост.

Аз съм извън страната и не възнамерявам да се прибирам. Никога.

Искрено Ваш,

Малкълм Банистър“

40

Както обикновено, придремвам за кратко. Сънят ми е неспокоен и накъсан, така че не съм сигурен дали изобщо съм спал. Имам толкова много за вършене, че се наливам с лошо кафе и зяпам телевизия много преди изгрев-слънце. Накрая си вземам душ, обличам се, натоварвам пакетите от предишната нощ в колата и поемам по празните улици на Маями, за да намеря къде да закуся. В девет Хасан шумно влиза в кафенето с кафява хартиена торба, все едно е пазарувал от магазина. Пъхваме се в едно сепаре, поръчваме си кафе и броим, криейки се от сервитьорката. Неговата работа е по-лесна от моята. Той гали петте кюлчета, преди да ги пусне във вътрешния джоб на намачкания си блейзер. Аз бръквам в кафявата торба и се мъча да преброя шейсет и една пачки със стодоларови банкноти, по десет в пачка.

— Всичко е тук — уверява ме той, озъртайки се за сервитьорката. — Шейсет и една хиляди долара.

След като сам се уверявам, затварям торбата и се мъча да се насладя на кафето. Той си тръгва двайсет минути след като е дошъл. Аз изчаквам малко, после се насочвам към вратата. Нервно очаквам да ме нападне някой спецотряд, докато вървя към колата си. Задържам двайсет и една хиляди долара за пътуването и пъхвам другите пачки в двете останали кутии за игра на табла. В бюрото на куриерската фирма „ФедЕкс“ изчаквам реда си с пет пакета, приготвени предишната вечер, и наблюдавам внимателно клиентите пред себе си. Когато идва моят ред, служителката проверява попълнените формуляри и небрежно пита:

— Какво има вътре?

— Кухненски съдове, няколко книги, нищо особено ценно, което да си струва да застраховам — отговарям със старателно репетираните си реплики. — Имам къща в Антигуа. Само малко я постягам.

Тя кимва, като че ли истински се интересува от плановете ми.

За стандартна доставка, която гарантирано пристига за три дни, искат триста и десет долара, които плащам с предплатена кредитна карта. Излизам от фоайето, след като съм оставил златото в куриерската фирма, и си поемам дълбоко въздух. Надявам се нещата да се развият по възможно най-добрия начин. С помощта на джипиеса на автомобила под наем намирам бюрото на „Ю Пи Ес“ и правя същото. Връщам се до „Палмето Тръст“, където ми е нужен един час да се добера до сейфа си. Прибирам вътре останалите пари и четири кюлчета злато.

Известно време търся офиса на „Ди Ейч Ел“ из международното летище на Маями, но накрая го намирам и изпращам още няколко пратки. След това се разделям с шевролета в бюрото на „Авис“ и вземам такси до сектора за частни полети, далече от основния терминал. Тук има хангари за частни самолети, чартърни компании, авиаторски школи и шофьорът ми се изгубва, докато безуспешно търсим фирма с името „Маритайм Авиейшън“. Трябва им по-голяма табела, понеже сегашната трудно можеш да забележиш от най-близката улица. Изкушавам се дали да не го съобщя гневно на служителката, когато прекрачвам прага. Все пак успявам да си прехапя езика и да се успокоя.

Нито аз, нито багажът ми минаваме през скенер. Допускам, че терминалите за частни самолети не са оборудвани с такива машини. Очаквам да мина през скенер, когато пристигна в Антигуа, затова залагам на сигурно. Имам около трийсет хиляди долара в брой, по-голяма част от които са скрити в багажа ми, а ако започнат да ровят и се престараят, ще се правя на глупав и ще платя глобата. Изкушавах се дали да не се опитам да вкарам тайно едно-две кюлчета, колкото да проверя дали е възможно, но рискът е по-голям от ползата.

В един и половина пилотът съобщава, че е време да се качваме, и ние пропълзяваме на борда на един Лиърджет 35, който е почти два пъти по-малък от чалънджъра, с който неотдавна аз и Нейтън имахме удоволствието да пътуваме до Ямайка. В този вероятно може да се поберат шестима човека, но едрите мъже ще са съвсем плътно един до друг. Няма тоалетна, а само гърне за спешни случаи под седалката. Много е тясно, така да го кажем, но на кого му пука? Значително по-евтино е, отколкото с голям самолет, а времето е същото. Аз съм единственият пътник и бързам.

Макс Болдуин е на борда с изрядни документи. Малкълм Банистър окончателно излиза в пенсия. Сигурен съм, че от граничните власти в крайна сметка ще съобщят на някого от ФБР и след известно чудене и маене той ще осведоми шефа си. Ще се чешат по главите и ще недоумяват какви ги върши Болдуин, каква е тази история с частните самолети, защо харчи толкова много пари? Много въпроси, но главният си остава един и същ: какво прави той, по дяволите?

Няма да имат никаква представа, освен ако не им кажа.

Докато се отдалечаваме от терминала, бързо преглеждам имейла до Мъмфри и Уестлейк и натискам „Изпрати“.

* * *

Днес е двайсет и осми юли. Преди четири месеца напуснах „Фростбърг“, а преди два месеца излязох от Форт Карсън с ново лице и с ново име. Докато се опитвам да си припомня последните седмици и да ги осмисля, започвам да се унасям. На височина дванайсет хиляди метра вече спя дълбоко.

Два часа по-късно ме събужда турбуленция. Поглеждам през прозореца. Лятната буря подмята малкия самолет. Един от пилотите се обръща и успокоително ми прави знак с вдигнати палци — всичко е наред. Щом казваш, приятел, сигурно е така.

След броени минути небето отново е спокойно, бурята е останала зад нас и аз съзерцавам красивите води на Карибите. Според екранчето на отвесната преграда пред мен скоро ще минем над Сейнт Кроа от Вирджинските острови.

Долу има толкова много красота и такова разнообразие. Докато бях в библиотеката, държах скрит един пътеводител на „Фодор“ за Карибите — дебела книга с трийсетина цветни снимки, карти, списъци с неща, които можеш да правиш, и кратка история на всички острови. Мечтаех си някой ден да съм на свобода, сам с Ванеса, ние двамата на малка платноходка, да обикаляме от остров на остров напълно и безгранично свободни. Не умея да плавам и никога не съм имал лодка, но това се отнася за Малкълм. Днес Макс започва нов живот на четирийсет и три години и ако иска да си купи малка яхта, да се научи да плава и до края на живота си да обикаля островите, кой може да го спре?