Рекетьорът

Самолетът леко се разтърсва, когато оборотите на двигателите намаляват. Наблюдавам как капитанът отпуска дроселите. Започваме дълго спускане. До вратата има малък хладилник, от който си изваждам една бира. Прелитаме над Невис и Сейнт Китс в далечината. Тези два острова също имат привлекателни банкови закони и известно време ги обмислях като възможност, докато бях във „Фростбърг“ и разполагах с предостатъчно време за проучването си. Мислех си и за Каймановите острови, но научих, че са вече гъсто застроени. Бахамите са твърде близо до Флорида и са пълни с американски агенти. Пуерто Рико е свободно присъединила се към САЩ територия, затова изобщо не съм я включвал в списъка си. В Сейнт Бартс се образуват задръствания по пътищата. На Вирджинските острови има твърде голяма престъпност. На Ямайка в момента се намира Нейтън. Избирам Антигуа за първа база на действията си, защото там живеят седемдесет и пет хиляди човека и почти всички са чернокожи като мен, така че не е пренаселено, но не е и пусто. Планински остров с повече от триста шейсет и пет плажа, по един за всеки ден от годината, поне така пише в брошурите и по уебсайтовете. Избирам Антигуа, защото банките тук са прочути с гъвкавостта си и се знае, че си затварят очите. Ако по някаква причина островът не ми хареса, веднага ще се махна. Има толкова много други места.

Стоварваме се тежко на пистата и спираме със скърцане. Капитанът се обръща и се извинява безмълвно. Пилотите много се гордеят с плавното приземяване, затова на него сигурно му е неудобно. Не ме интересува. Единственото важно нещо сега е да изляза безопасно от самолета и да вляза безпрепятствено в страната. На частния терминал има още два джета и за късмет един голям току-що кацна. Поне десетина американци по ризи и сандали са се запътили към сградата за обработка на документите. Позамотавам се, за да остана след тях. Докато имиграционните и митническите служители си вършат работата, установявам, че няма скенери за частните пътници и багажа им. Отлично! Сбогувам се с пилотите. Пред малката сграда наблюдавам как другите американци натоварват багажа си в микробуса, който ги очаква, и потеглят. Сядам на пейката, докато дойде таксито ми.

Вилата е в Уилъби Бей, на двайсет минути от летището. Пътувам на задната седалка, прозорците са отворени и топлият солен вятър духа в лицето ми, докато лъкатушим по единия склон на планината и бавно се спускаме по другия. В далечината има десетина малки яхти, закотвени в съвършено спокойната синя вода на залива.

Вилата е обзаведена, с две спални и е заобиколена от подобни постройки. Не гледа направо към брега, но той е достатъчно близо, за да чуваш как се разбиват вълните. Наех я със сегашното си име, а наемът за три месеца е платен с чек, издаден от „Скелтър Филмс“. Плащам на шофьора и влизам през портала на вилно селище „Шугър Коув“. Приятна служителка ми дава ключа и брошура с всякакви подробности за мястото. Влизам, пускам вентилаторите и климатика и разглеждам стаите. Петнайсет минути по-късно съм в океана.

Точно в пет и половина следобед Стенли Мъмфри и двама от подчинените му се събраха около микрофона в средата на масата в заседателната зала. След броени секунди се разнесе гласът на Виктор Уестлейк и бързата размяна на поздрави бе последвана от въпроса му:

— Е, Стенли, ти какво мислиш?

Стенли не беше мислил за нищо друго, откакто бе получил имейла преди четири часа, и сега отговори:

— Вик, струва ми се, че най-напред трябва да решим дали отново да повярваме на този тип, не си ли съгласен? Все пак признава, че предишния път е сбъркал. Не признава да ни е излъгал, а твърди, че просто е допуснал грешка. Играе си игрички.

— Трудно можем да му се доверим отново — каза Уестлейк.

— Знаеш ли къде е той в момента? — попита Мъмфри.

— Отлетял от Маями за Антигуа с частен самолет. Миналият петък е летял от Роуаноук до Ямайка пак с частен самолет, после в събота отново е влязъл в страната като Малкълм Банистър.

— Някаква представа какви ги върши с тези странни движения?

— Никаква, Стенли. Озадачени сме. Оказа се, че той много умело изчезва и прехвърля пари.

— Точно така. Мога да предложа сценарий, Вик. Да допуснем, че ни е излъгал за Куин Ракър. Може би Ракър е част от плана и е участвал, за да може Банистър да излезе от затвора. А сега се опитват да спасят задника на Ракър. На мен ми прилича на заговор. Лъжи и заговор. Какво ще кажеш да ги изненадаме с неподлежащ на оповестяване обвинителен акт, да приберем Банистър и да го тикнем обратно в затвора, а после да проверим какво знае за истинския убиец. Може да се окаже по-разговорлив зад решетките.

— Значи му вярваш? — попита Уестлейк.

— Изобщо не съм казал подобно нещо, Вик. Но ако този имейл е истина и Дъсти Шивър има алиби за Куин, обвинението е прецакано.

— Да говорим ли с Дъсти?

— Не се налага. Ако той има доказателства, и ние скоро ще разполагаме с тях. Едно от многото неща, които не мога да проумея обаче, е защо толкова дълго са ги крили.

— Аз също — призна Уестлейк. — Една от теориите, които обмисляме, е, че Банистър е имал нужда от време, за да намери убиеца, ако може да му се вярва, разбира се. Честно казано, на този етап не знам на какво да вярвам. Ами ако Банистър знае истината? Ние не разполагаме с нищо. Нямаме веществени доказателства. Самопризнанието е несигурно. Ако Дъсти разполага с нещо силно, всички сме свършени.

— Да ги обвиним и да ги притиснем — предложи Мъмфри. — Утре ще свикам голямото жури и след двайсет и четири часа ще имаме обвинителен акт. Трудно ли е да пипнем Банистър в Антигуа?

— Досадна работа. Трябва да бъде екстрадиран. Може да отнеме месеци. Освен това има вероятност той пак да изчезне. Бива си го. Нека да поговоря с шефа си, преди да свикваш голямото жури.

— Добре. Но ако Банистър иска имунитет, явно е извършил престъпление и ще сключва сделка, нали така?

Уестлейк замълча за секунда и каза:

— Рядко някой невинен иска имунитет. Случва се, но не често. Какво престъпление имаш предвид?

— Нищо конкретно, но ще измислим. Хрумва ми рекет. Сигурен съм, че ще успеем да приложим ЗРКО така, че да отговаря на фактите. Заговор за възпрепятстване на правосъдието. Лъжа пред съда и ФБР. Като се замисля, обвинителният акт нараства с всяка наша дума. Започва да ми писва, Вик. Банистър и Ракър са били приятели във „Фростбърг“ и заедно са скалъпили цялата история. Ракър е избягал през декември. Съдия Фосет е убит през февруари. А сега се оказва, че Банистър ни е подхвърлил пълни глупости за Ракър и за мотивите му. Не знам за теб, Вик, но аз започвам да имам усещането, че ни правят на глупаци.

— Да не прибързваме. Най-напред трябва да установим дали Банистър казва истината.

— Добре, и как ще го направим?

— Да почакаме да видим с какво разполага Дъсти. А междувременно ще го обсъдя с шефа си. Хайде да поговорим пак утре.

— Добре.

41

В магазинче за тютюн в центъра на Сейнт Джонс виждам нещо, което отначало ме смразява, а после ме кара да се усмихна. Кутия „Лаво“, съмнителна марка пури от Хондурас, които в Щатите струват два пъти повече. Дългият десет сантиметра подобен на торпедо модел се продава за пет долара в Антигуа и за десет в магазина за тютюневи изделия „Вандис Смоукс“ в центъра на Роуаноук. Точно от там съдия Фосет обикновено купуваше любимата си марка пури. От външната страна на дъното на четири от четиринайсетте кутии от „Лаво“, които сме скътали по банките, има бял стикер на „Вандис“ с адрес и телефонен номер.

Купувам двайсет торпеда „Лаво“ и се любувам на кутията. Тя е дървена, а не картонена, а името, изглежда, е ръчно гравирано на капака. Знае се, че съдия Фосет обичал да плава с кануто си в езерото Хигинс и да пафка пури „Лаво“, докато лови риба и се наслаждава на самотата си. Явно е запазвал празните кутии.

Круизните кораби още не са пристигнали, затова в центъра е спокойно. Търговците седят на сянка пред магазинчетата, бърборят си и се смеят на своя изкусителен напевен вариант на книжовния английски. Обикалям наоколо, без да следя времето. След влудяващата монотонност на затворническия живот преминах през разтърсващото безумие на това да преследваш един убиец и плячката му и сега съм се отдал на безметежното островно съществуване. Предпочитам последното по очевидни причини. Макс е нов човек с нов живот и бързо се отърсва от предишното си бреме.

Купувам си малко дрехи, къси панталони и фланелки, плажно облекло. После влизам в банката си, Кралската банка на Източните Кариби, и флиртувам със симпатичното момиче на рецепцията. Тя ме насочва и аз в крайна сметка се представям на служителката в трезора. Жената преглежда паспорта ми и ме отвежда в търбуха на сградата.

По време на първото ми посещение преди девет седмици наех два от най-големите сейфове. Оставям вътре малко пари в брой и безполезни документи и се питам след колко ли време ще се напълнят с малки златни кюлчета. Флиртувам и на излизане от банката и обещавам да се върна скоро.