Юмрукът на бога
Шрифт:
Макар да не знаеше, че гостът му има и друг интерес на този свят извън арабистиката, д-р Масловски настоя да закара Тери Мартин до „Лорънс Ливърмор“ сутринта, вместо да го вкара в разноски да взима такси.
— Изглежда, моят гост е по-важен човек, отколкото предполагах — подхвърли той по време на пътуването. Мартин възрази, че не е така, но калифорнийският учен беше наясно, че не всеки може да бъде допуснат в лабораторията след едно телефонно обаждане. Д-р Масловски обаче беше дискретен човек и не зададе повече въпроси.
На главния пропуск
— Ще почакам тук — рече Масловски.
Като се има предвид какво е значението на работата, която върши лабораторията, човек остава изненадан от сградите на Васко Роуд — някои наистина са съвременни, но останалите приличат на стара казарма. За да е пълен конгломератът от стилове, между старите казармени помещения бяха наместени „временни“ бараки, оказали се, както често става, съвсем трайни. Заведоха Тери в група сгради, разположени от страната на Ист Авеню.
Нямаха внушителен вид, но точно там група учени следят разпространяването на ядрената техника из Третия свят.
Джим Джейкъбс се оказа не много по-възрастен от Тери Мартин, малко под четирийсет години, доктор на науките и ядрен физик. Посрещна Тери в безпорядъка на собствения си кабинет.
— Добро утро. Обзалагам се, че сте очаквали в Калифорния да бъде горещо. Така е с всички. Но не и тук. Кафе?
— С удоволствие.
— Захар, сметана?
— Черно, ако обичате.
Д-р Джейкъбс натисна копчето на секретарската уредба.
— Санди, може ли да получим две кафета? Моето знаеш какво, а другото черно.
И се усмихна на своя посетител. Не си направи труда да спомене, че е разговарял с Вашингтон да се увери, че в комитета „Медуза“ действително фигурира човек с името на посетителя от Англия. Член на американската част на комитета, когото познаваше, провери в списъка и потвърди това. Джейкъбс беше впечатлен. Посетителят изглеждаше млад, но очевидно имаше голямо влияние в Англия. Американецът знаеше всичко за комитета „Медуза“, защото с него и колегите му се бяха консултирали седмици наред за Ирак и те им бяха предоставили всичко, с което разполагаха — всяка подробност за глупостта и немарливостта на Запада, която едва не бе дала на Саддам Хюсейн възможността да се сдобие с атомно оръжие.
— С какво мога да помогна? — попита той.
— Зная, че стрелям напосоки — отвърна Мартин, бъркайки в дипломатическото си куфарче, — но сигурно вече сте виждали това?
И извади снимката от Тармия, която Паксман му бе връчил, независимо от заповедта. Джейкъбс хвърли един поглед и кимна.
— Разбира се, преди три-четири дни получихме една дузина такива снимки от Вашингтон. Какво мога да кажа? Нищо не ми говорят. Не мога да ви кажа нищо повече от онова, което казах на Вашингтон. Никога не съм виждал подобно нещо.
Санди влезе с кафето — ослепителна калифорнийска блондинка, изпълнена със самоувереност.
— Здравейте — рече тя на Мартин.
— О, да, здравейте. Видя ли ги директорът?
Джейкъбс се намръщи. Намекът беше, че той не е достатъчно високопоставен.
— Директорът кара ски в Колорадо. Но ги показах на някои от най-големите
мозъци с които разполагаме тук.— Не се съмнявам — кимна Мартин. Още една глуха улица. Това наистина се оказа изстрел напосоки.
Санди сложи чашите с кафе на бюрото. Погледът й падна върху снимката.
— О, пак ли тези? — рече тя отегчено.
— Пак — рече Джейкъбс и се усмихна закачливо. — Доктор Мартин смята, че трябва да им хвърли поглед някой… по-възрастен.
— Добре — отвърна тя, — да ги покаже на доктор Татко Ломакс.
И излезе от стаята.
— Кой е Татко Ломакс? — попита Тери.
— Не й обръщайте внимание. Работеше по-рано тук. Сега е пенсионер, живее сам в планината. От време на време наминава да се види със старите си колеги. Момичетата го обожават, носи им планински цветя. Странна птица.
Изпиха си кафето, но вече нямаше какво да си кажат. Джейкъбс трябваше да си върши работата. Извини се още веднъж, че не е успял да помогне. Сетне изпрати посетителя, върна се в кабинета си и затвори вратата.
Мартин изчака няколко секунди в коридора, после надникна в стаята на Санди и попита:
— Къде да намеря Татко Ломакс?
— Не зная. Живее в планината. Никой не е ходил там.
— Има ли телефон?
— Не, кабелите не стигат дотам. Но май има радиотелефон. По настояване на застрахователната компания. Трябва да знаете, че е ужасно стар.
Лицето й изразяваше искрена загриженост, каквато само калифорнийската младеж може да прояви по отношение на хора, преминали шейсетте. Порови в една картотека и му даде номера. Мартин го записа, благодари й и си отиде.
На десет часови пояса от Калифорния, в Багдад беше вечер. Възседнал велосипеда си, Майк Мартин препускаше на северозапад по улица „Порт Саид“. Току-що беше минал покрай стария Британски клуб, място, което преди се наричаше Саутгейт, и тъй като го знаеше още от детските си години, обърна глава да го огледа.
Невниманието му за малко не предизвика катастрофа. Беше стигнал до края на площад „Нафур“ и без да се замисли, продължи напред. От лявата му страна идваше голяма лимузина и макар формално да нямаше предимство, двамата ескортиращи мотоциклетисти очевидно не възнамеряваха да спират.
Единият зави рязко, за да избегне нескопосания фелах с кошница за зеленчуци на багажника си, но предното колело на мотоциклета удари велосипеда и го събори.
Мартин се просна на платното и зеленчуците се разпиляха. Лимузината удари спирачки, забави ход и зави край него, преди да продължи пътя си.
Застанал на колене, Мартин вдигна очи, докато колата отмина. Пътникът от задната седалка погледна през прозореца към селяндура, който си бе позволил да го забави дори частица от секундата.
Лицето на човека в униформата на бригаден генерал беше студено, слабо и язвително. От двете страни на носа се спускаха две дълбоки бръчки, които очертаваха ядно свити устни. За тази половин секунда Мартин забеляза очите. Не студени или гневни, не кървясали или проницателни, нито дори жестоки, а безизразни — напълно и съвсем безизразни; очи на отдавна умрял човек. Сетне лицето зад прозореца изчезна.