Юмрукът на бога

— Говорил съм с всички, когато са излизали; тъй като са журналисти, те са непрекъснато под наблюдение. Няма да върви чужд кореспондент да се мушка из задните улички — те си имат през цялото време гледачка от АМАМ. Освен това да не забравяме, че щом не става дума за акредитиран дипломат, говорим за „черна“ операция. Би ли пожелал някой от вас да се замисли какво ще се случи на агента, който попадне в ръцете на Омар Хатиб?

Четиримата мъже около масата бяха чували за зверската слава на Хатиб, началника на АМАМ, чието прозвище беше Ал-Муаззиб, Мъчителя.

— Може все пак да се наложи да се поемат рискове — забеляза Барбър.

— Имах предвид приемането — посочи Паксман. — Кой бизнесмен или журналист би се съгласил, като знае какво го чака, ако го хванат? Бих предпочел КГБ пред АМАМ.

Бил Стюарт остави вилицата обезкуражен и си поръча още една чаша мляко.

— Е, значи край на всичко. Освен ако не намерим подготвен агент, който може да мине за иракчанин.

Паксман хвърли поглед на Стив Ланг, който помисли за момент, а сетне бавно кимна.

— Ние разполагаме с човек, който може — отрони Паксман.

— Питомен арабин? И Мосад има такива, ние също — рече Стюарт, — но не на такова равнище. Куриери, вафлички. Това изисква висока степен на риск, високо качество.

— Не, англичанин, майор в САС.

Стюарт замръзна, чашата с мляко остана на половината път до устата му. Барбър остави ножа и вилицата и спря да дъвче пържолата си.

— Да говориш арабски е едно, да минеш за иракчанин в Ирак е нещо съвършено различно — рече Стюарт.

— Той е мургав, чернокос, с кафяви очи, но е стопроцентов британец. Роден и израснал е там. Може да мине за такъв.

— И е напълно подготвен да действа в нелегалност? — попита Барбър. — Мамка му, къде, по дяволите, се намира?

— Всъщност в момента е в Кувейт — обади се Ланг.

— Дявол да го вземе. Искаш да кажеш, че е закъсал там и се крие някъде?

— Не. Както изглежда, той се движи съвсем свободно.

— Щом може да се измъкне, какво, по дяволите, прави там?

— Ами всъщност избива иракчани.

Стюарт премисли и кимна бавно.

— Голям ташак — промърмори той. — Можете ли да го изведете оттам? Бихме искали да го вземем на заем.

— Предполагам, следващия път, когато се обади по радиото. Но ще трябва ние да работим с него и продуктът да е общ.

Стюарт отново кимна.

— Така и предполагам. Вие, момчета, ни дадохте Йерихон. Така да бъде. Ще се разбера със съдията.

Паксман стана и си обърса устата.

— Отивам да се обадя в Рияд — рече той.

Майк Мартин беше човек, свикнал сам да се грижи за късмета си, но през този октомври остана жив по стечение на обстоятелствата.

Трябваше да се обади по радиото в къщата, определена за СИС, която се намираше в покрайнините на Рияд, през нощта на деветнайсети — същата нощ, когато четирима високопоставени разузнавачи от ЦРУ и Сенчъри Хаус вечеряха в Южен Кенсингтън.

Ако го бе сторил, поради двучасовата разлика във времето щеше да е преустановил предаването, преди Саймън Паксман да се е върнал в Сенчъри Хаус, за да предупреди Рияд.

И което щеше да е още по-лошо, щеше да е във връзка в продължение на пет до десет минути, за да обсъди с Рияд как да се осъществи нова доставка на оръжия и експлозиви.

Всъщност точно преди полунощ, когато влезе в заключения гараж, където държеше джипа си, установи, че едната гума на колата е спукана.

Псувайки, той прекара цял час край вдигнатия на крик джип, в борба с болтовете, които почти се бяха циментирали благодарение на сместа от грес и прах от пустинята. В един без четвърт потегли от гаража и след по-малко от километър забеляза, че и резервната му гума е започнала да изпуска по малко.

Не му оставаше друго, освен да се върне в гаража и да се откаже от радиовръзката с Рияд.

Оправянето на двете гуми му отне два дни, така че се озова далеч на юг от града, дълбоко навътре в пустинята, едва на двайсет и първи, за да насочи малката си сателитна чиния по посока на саудитската столица, отдалечена на стотици километри, и с помощта на клавиша „предаване“ изпрати поредица от бързи сигнали, за да съобщи, че се обажда и се готви да предава.

Радиото му беше прост, десетканален кристален детектор, като Мартин редуваше каналите всеки ден от месеца. Така че на двайсет и първи той използваше първи канал. След като се представи, той премина на „приемане“ и зачака. След секунди нисък глас отвърна: „Тук Скалиста планина. Черна мечко, чувам те пет.“

Шифрите, с които се представяха Рияд и Мартин, съответстваха на датата и канала, за всеки случай, ако противникът се опиташе да се намърда в честотата.

Мартин превключи на „предаване“ и каза няколко изречения.

В покрайнините на Кувейт Сити, на север, млад иракски оператор реагира на пулсираща светлина на таблото, което следеше в реквизирания апартамент на най-горния етаж на жилищен блок. Една от въртящите се антени бе засякла предаването и се бе заковала на него.

— Господин капитан — викна настойчиво той. Един офицер от свързочния отдел на контраразузнаването на Хасан Рахмани отиде с широка крачка към таблото. Светлината продължаваше да пулсира, операторът въртеше леко копчето, за да установи точната посока.

— Някой току-що започна да предава.

— Къде?

— Навън в пустинята, господин капитан.

Операторът се съсредоточи върху онова, което чуваше в слушалките си, докато пеленгаторите се стабилизираха към източника на вълните.

— Електронно кодирано предаване, господин капитан.

— Трябва да е той. Шефът беше прав. Каква е посоката?

Офицерът посегна към телефона, за да предупреди другите два екипа в закрити фургони, паркирани в Джара и болницата „Ал Адан“ близо до брега.

— Две две градуса по компаса.

Две две градуса означаваше 22 градуса западно от посока юг, а там нямаше нищо друго освен кувейтската пустиня, която се простираше чак до границата, където се съединяваше със саудитската пустиня.