Юмрукът на бога

Куфията, одеялото, дрехите и сандалите отнесоха в градината, където един саудитски слуга стъкна от тях доста добър огън. Два часа по-късно, облечен с чифт светли памучни панталони и риза с къси ръкави на Паксман, Майк Мартин седеше на масата в очакване на обяда.

— Бихте ли ми казали — попита той — защо ме изтеглихте?

Отговори му Чип Барбър.

— Уместен въпрос, господин майор. Дяволски уместен. Заслужава още по-уместен отговор. Нали така? Всъщност бихме искали да отидете в Багдад. Следващата седмица. Салата или риба?

Глава 10

ЦРУ бързаше, бързаше и СИС. Макар по онова време, а и по-късно да се мълчеше по въпроса, към края на октомври в Рияд вече се бе настанил много голям персонал на ЦРУ.

Не мина много време и той влезе в конфликт с военното ръководство, настанено на километър и половина оттам в множеството помещения под саудитското Министерство на военновъздушните сили. Хората там, или поне генералите от въздушните войски, живееха с убеждението, че при умело използване на смайващото разнообразие от технически магии на тяхно разположение могат да узнаят всичко, което им е нужно, за отбраната и подготовката на Ирак.

А че разнообразието смайваше, така си беше. Освен сателитите в Космоса, които осигуряваха постоянен поток от снимки на територията на Саддам Хюсейн, освен Аурора и Ю-2, които вършеха същото, но от по-близко разстояние, имаше и други внушаващи уважение машинки, предназначени да осигуряват информация от въздуха.

Друг вид сателити, намиращи се в геосинхронно положение над Близкия изток, бяха предназначени да чуят какво говорят иракчаните и улавяха всяка дума, произнесена по „открита“ линия. Но те не можеха да чуят поверителните разговори, защото те се провеждаха по близо 80 000 километра оптически кабели.

Сред самолетите първо място заемаше прочутият АУАКС (Система за ранно предупреждение и контрол от въздуха). Това бяха самолети Боинг 707, които носеха огромен радарен купол, монтиран отзад. Правейки бавно кръгове над Северната част от Персийския залив, АУАКС беше в състояние в няколко секунди да уведоми Рияд за всяко движение във въздушното пространство над Ирак. Нито един иракски самолет не можеше да излети, без Рияд да знае посоката, скоростта и височината, на която лети.

В подкрепа на АУАКС беше друга модификация на Боинг 707, Е-8А, известен като Джей-СТАР, предназначен за движещите се по земята обекти. С големия си радар Нордън, който наблюдаваше надолу и встрани, така че да обхване територията, без въобще да навлиза в иракското въздушно пространство, Джей-СТАР можеше да засече придвижването на едва ли не всяко парче метал в мрак.

Генералите живееха с убеждението, че като се съчетаят тези и много други технически чудеса, за които Вашингтон бе дал милиарди и милиарди долари, всяка изречена дума ще бъде чута, всеки движещ се обект — видян, всяка позната цел — унищожена. Нещо повече, унищожена при всяко положение, в дъжд и мъгла, нощем или денем. Никога вече врагът няма да се скрие под балдахина на тропически дървета и да стане неоткриваем. Очите в небето ще видят всичко.

Разузнавачите от Лангли бяха скептично настроени и това им личеше. Съмненията са за цивилните. Натъкнат ли се на съмнение, военните започват да се дразнят. Те имаха трудна задача, щяха да я изпълнят и не беше нужно да им охлаждат градуса.

От британска страна положението беше различно. Операцията, предприета от СИС в района на Персийския залив, не можеше в никакъв случай да се сравнява с тази на ЦРУ, но за мащабите на Сенчъри Хаус беше голяма и, в присъщия му стил, не се набиваше в очи и беше по-потайна.

Освен всичко англичаните бяха назначили за командващ техните сили в Персийския залив и за заместник на генерал Шварцкопф един необикновен военен с необикновена биография.

Норман Шварцкопф беше висок, едър мъж с изключително бойно умение и точно такъв, какъвто допада на военните. Бе известен като Норман Бурята, или Мечока, а настроението му се менеше в диапазона от сърдечна общителност до внезапни, винаги краткотрайни избухвания, за които в щаба му казваха, че „генералът влиза в балистична траектория“. Британският му колега трудно би могъл да е по-различен, отколкото беше в действителност.

Генерал-лейтенант сър Питър де ла Билиер, който пристигна в началото на октомври, за да поеме командването на британските войски, беше измамно слаб, сух, жилав мъж, затворен и неразговорлив. Взети заедно, едрият американски екстроверт и слабичкият английски интроверт представляваха странна двойка и сътрудничеството им вървеше само защото всеки от тях знаеше достатъчно за другия, за да вижда какво се крие зад външния му вид.

Сър Питър, известен сред войските като Пи Би, имаше най-много военни отличия в британската армия, въпрос, по който той не говореше при никакви обстоятелства. Само онези, които са били с него в различни военни кампании, промърморваха от време на време по нещо в чашите си с бира за желязното хладнокръвие под обстрел, което бе станало причина на куртката му да бъдат закачени всички тези „дрънкулки“. В допълнение в един период той бе командвал САС и това му бе дало изключително полезни знания за района на Персийския залив, за арабския език и тайните операции.

САС вече присъстваха на саудитската сцена със значителен контингент, настанен в собствен лагер в единия край на голяма военна база извън Рияд. Като бивш командир на тези мъже, генерал Пи Би се погрижи забележителните им способности да не се пилеят по текущи задачи, които можеха да изпълняват пехотинци или парашутисти. Тези мъже бяха специалисти по дълбоко проникване и спасяване на заложници.

Обсъждана бе възможността да ги използва за измъкване на британските заложници в „щита от хора“, попаднали в ръцете на Саддам, но планът бе изоставен, когато заложниците бяха пръснати из цял Ирак.

Настанени във вилата извън Рияд през последната седмица на октомври, хората от ЦРУ и СИС замислиха операция, която беше съвсем във възможностите на САС. Тя бе възложена на местния командващ на САС и той започна подготовката й.

Веднага след пристигането му във вилата, на Майк Мартин бяха дадени подробни обяснения за това, как англо-американските съюзници са разбрали за съществуването на ренегат в Багдад, получил псевдоним Йерихон. Все още имаше правото да откаже и да се върне в полка. Цялата вечер мисли по този въпрос. Сетне заяви на представителите на ЦРУ и СИС:

— Ще отида. Но имам условия и искам да се изпълнят.

Всички се съгласиха, че основният проблем оставаше легендата му. Това не беше мисия, при която бързо се влиза и излиза, и всичко зависеше от скоростта и смелото надхитряне на мрежата на контрашпионажа. Нито пък можеше да се надява на скрита поддръжка и съдействие, каквито имаше в Кувейт. Още по-малко да броди из пустинята извън Багдад като скитащ бедуин.

Ирак се бе превърнал в огромен военен лагер. Армейски патрули кръстосваха и онези райони, които на картата изглеждаха пусти и празни. Навсякъде из града имаше патрули от армията и АМАМ, военната полиция търсеше дезертьори, а АМАМ следеше за подозрителни лица.

Всички във вилата добре знаеха страха, който вдъхваше АМАМ; докладите на бизнесмени и журналисти, на британски и американски дипломати преди да бъдат експулсирани, даваха повече от достатъчни доказателства, че тайната полиция е вездесъща и поданиците на Ирак живеят в страх от нея.

Ако въобще отидеше там, той трябваше и да остане. Да се осъществява връзка с агент като Йерихон нямаше да е лесно. Първо, човекът трябваше да бъде открит с помощта на тайниците и да разбере, че започва отново да действа. Можеше тайниците да са компрометирани и да се намират под наблюдение. Можеше Йерихон да е заловен и принуден да признае всичко.