Юмрукът на бога

Освен това Мартин трябваше да се установи някъде, където да живее, база откъдето да може да изпраща и да получава съобщения. Щеше да броди из града, за да обслужва тайниците, ако отново потечеше вътрешна информация от Йерихон, макар и вече предназначена за други господари.

И най-сетне, и най-лошо от всичко, нямаше начин да има дипломатическо прикритие, никакъв щит, способен да му спести ужасите, които биха последвали евентуалното му залавяне и изобличаване. За такъв човек щяха да са готови килиите за разпит в Абу Граиб.

— Какво точно имаш на ум? — попита Паксман когато Мартин заяви, че има условия.

— Ако не мога да съм дипломат, бих искал да бъда придаден към дипломатическо домакинство.

— Това не е лесно, приятелю. Посолствата се наблюдават.

— Не съм казвал посолство, казах дипломатическо домакинство.

— Нещо като шофьор? — попита Барбър.

— Не. Твърде явно е. Шофьорът трябва да седи зад волана на колата. Той вози дипломата и го наблюдават като дипломата.

— Какво тогава?

— Освен ако нещата коренно не са се променили, мнозина от по-старшите дипломати живеят извън сградата на посолството, а ако рангът им е достатъчно висок, имат самостоятелна вила с градина. Едно време в такива къщи винаги имаше градинар — човек за всичко.

— Градинар ли? — попита Барбър. — За Бога, та това е физически труд. Ще те вземат и вербуват в армията.

— Не. Градинарят, човекът за всичко, върши каквото има да се върши извън къщата. Поддържа градината, излиза на покупки с велосипед — за риба на рибния пазар, за плодове и зеленчуци, хляб и зехтин. Живее в барака в дъното на градината.

— И какво искаш да кажеш, Майк? — попита Паксман.

— Искам да кажа, че е незабележим. Толкова обикновен, че никой не го забелязва. Ако го спрат, личната му карта е в ред и носи писмо на бланка на посолството, написано на арабски, в което се обяснява, че работи за дипломат, освободен е от военна служба и нека властите бъдат така добри да го оставят да си върши работата. Стига да не направи някаква простъпка, всеки полицай, който му създаде неприятности, ще се сблъска с официалния протест на посолството.

Служителите от разузнаването помислиха.

— Би могло да стане — призна Барбър. — Обикновен, незабележим. Какво мислиш, Саймън?

— Добре — рече Паксман, — дипломатът обаче ще трябва да е уведомен.

— Само отчасти — отвърна Мартин, — просто ще трябва да получи безкомпромисно нареждане от правителството си, а сетне да се прави, че не вижда, и да продължи да си гледа работата. Какво подозира, си е негов проблем. Ако иска да запази работата и кариерата си, ще мълчи. Стига заповедта да идва достатъчно от високо.

— Британското посолство не става — рече Паксман. — Иракчаните ще направят всичко, каквото могат, за да засегнат нашите хора.

— Също и нашите — присъедини се Барбър. — Кого имаш предвид, Майк?

Каза им и те го зяпнаха, не вярвайки на ушите си.

— Сериозно ли говориш? — попита американецът.

— Съвсем сериозно — отвърна спокойно Мартин.

— По дяволите, Майк, такова искане трябва да се отправи до… до министър-председателя.

— И до президента — допълни Барбър.

— Добре де, нали напоследък сме големи приятели, защо не? Искам да кажа, ако работата на Йерихон наистина ще спаси живота на съюзнически войници, прекалено много ли е да ги помолим да се обадят по телефона?

Чип Барбър погледна часовника си. Във Вашингтон беше със седем часа по-рано, отколкото в Персийския залив. В Лангли сигурно приключваха обяда си. В Лондон беше само два часа по-рано, но старшите служители сигурно си бяха по местата зад бюрата.

Барбър хукна към посолството на САЩ и изпрати кодирано „светкавично“ съобщение на Бил Стюарт, оперативния заместник-директор, който, след като го прочете, го занесе на директора, Уилям Уебстър. Той пък, на свой ред, се обади по телефона в Белия дом и помоли за среща с президента.

Саймън Паксман имаше късмет. Кодираното му телефонно обаждане завари Стив Ланг на бюрото му в Сенчъри Хаус. След като го изслуша, оперативният ръководител за Близкия изток се обади на шефа у дома му.

Сър Колин помисли и се обади на секретаря на Кабинета, сър Робин Бътлър.

Прието е, че ръководителят на тайната разузнавателна служба има правото, когато сметне случая за спешен, да поиска и да получи лична среща с министър-председателя, а Маргарет Тачър винаги се е отличавала с достъпност за хората, които ръководят разузнавателните служби и специалните сили. Тя се съгласи да приеме Шефа в частния си кабинет на Даунинг Стрийт №10 на следващата сутрин в осем часа.

Както винаги тя беше на работното си място преди разсъмване и вече приключваше с текущите въпроси, когато въведоха Шефа. Смръщена и озадачена, тя изслуша фантастичното му искане, поиска няколко обяснения, помисли, а сетне, както й бе присъщо, взе незабавно решение.

— Ще поговоря с президента Буш веднага след като стане от сън и ще видим какво можем да направим. Този, хъм, човек… наистина ли ще го направи?

— Такова намерение има, госпожо министър-председател.

— Един от вашите хора ли е, сър Колин?

— Не, той е майор от САС.

Тя видимо се оживи.

— Забележителен човек.

— И аз мисля така, госпожо.

— Бих искала, когато това свърши, да се срещна с него.

— Убеден съм, че може да се уреди, госпожо министър-председател.

Когато Шефа си отиде, от Даунинг Стрийт №10 се обадиха в Белия дом, макар че там все още беше посред нощ, и уредиха връзка по горещата линия за 8 часа сутринта вашингтонско време, или един часа следобед лондонско време. Обядът на министър-председателката беше отложен с половин час.

Президентът Джордж Буш, подобно на своя предшественик Роналд Рейгън, трудно отказваше на британската министър-председателка нещо, когато тя започнеше да настоява.

— Добре, Маргарет — каза президентът след пет минути, — ще се обадя.

— Може и да откаже — уточни госпожа Тачър, — а не бива. В края на краищата направихме доста за него.

— Да, наистина доста направихме.

Двамата правителствени ръководители се обадиха с разлика един час и отговорът на озадачения мъж от другата страна беше утвърдителен. Ще се срещне с представителите им тайно, веднага след като пристигнат.