Юмрукът на бога

Всичко това бе запаметил. Зави наляво по улица „Йордания“ и непосредствено след площад „Ярмък“ сви надясно по обточеното с дървета авеню, където живееше съветският дипломат.

През шейсетте години, под управлението на Касем и генералите, които го поддържаха, СССР заемаше облагодетелствано и престижно положение в Багдад, правейки се, че е прегърнал арабския национализъм, защото го смяташе насочен против Запада, и в същото време се мъчеше да обърне арабския свят към комунизма. В онези години съветската мисия закупи няколко големи резиденции извън територията на посолството, което не успяваше да подслони нарастващия персонал, като на тези сгради и заобикалящите ги паркове бе предоставен статут на съветска територия. Дори Саддам Хюсейн не бе сварил да отмени тази привилегия, още повече че до средата на осемдесетте години основният доставчик на оръжие за него беше Москва, а 6000 съветски военни съветници подготвяха военновъздушните му сили и танковите войски, въоръжени със съветска техника.

Мартин откри вилата и я разпозна по малката месингова табелка, която известяваше, че това е резиденция, принадлежаща на посолството на СССР. Дръпна веригата до портата и зачака.

След няколко минути тя се отвори и на нея се показа едър, ниско остриган руснак, облечен в белия кител на прислужник.

— Да? — рече той.

Мартин отвърна на арабски, с угодническото хленчене на молител, който говори на стоящ по-горе от него. Руснакът се намръщи. Мартин бръкна в дрехата и извади картата си за самоличност. Това вече беше познато на прислужника, в неговата страна знаеха какво е това личен паспорт. Взе картата, каза: „Чакай“ на арабски и затвори вратата.

Върна се след пет минути, давайки знак на иракчанина в зацапания диш-даш да мине в двора. Тръгнаха към стълбите, които водеха към главния вход на вилата. Когато стигнаха до подножието им, горе се появи един мъж, който рече на слугата на руски:

— Достатъчно, аз ще се оправя.

Слугата изгледа за последен път арабина кръвнишки и влезе в къщата.

Юрий Куликов, първи секретар на Съветското посолство, беше професионален дипломат, за когото заповедта, получена от Москва, беше скандална, но неизбежна. Явно в момента вечеряше, защото стискаше в ръка салфетка, с която си попиваше устните, докато слизаше по стълбите.

— Ето те значи — рече на руски той. — Виж какво, след като трябва да изпълняваме този фарс, да го изпълняваме. Но лично аз няма да имам нищо общо с това. Понимаеш?

Мартин, който не говореше руски, сви безпомощно рамене и рече на арабски:

— Моля, бей?

Куликов прие промяната на езика като неизречено безочие. Мартин осъзна, че съветският дипломат наистина смята нежелания нов член на персонала си за свой сънародник, натрапен от онези скапани шпиони от Лубянка в Москва, и изпита иронично задоволство.

— О, много добре, щом така искаш, нека да е арабски — рече троснато Куликов. И той беше учил арабски, който говореше добре с остър руски акцент, и проклет да беше, ако се оставеше този агент на КГБ да му се перчи насреща.

Затова продължи на арабски.

— Ето ти картата. Ето и писмото, което наредих да приготвят за теб. Ще живееш в бараката в далечния край на градината, ще я поддържаш в ред и ще ходиш на пазар. Извън това не искам нищо да зная. Ако те хванат, ще казвам, че съм те взел най-добронамерено. Сега върви си върши работата и махни тези проклети кокошки. Не искам да ми съсипят градината.

Де да беше така, мислеше си той вкиснат, докато се връщаше да довърши прекъснатата си вечеря. Ако пипнат този селяндур, онези от АМАМ скоро ще разберат, че е руснак, и уверението, че е от неговия персонал по случайност, щеше да звучи толкова правдоподобно, колкото че по Тигър карат кънки. Вътрешно Юрий Куликов кипеше от гняв към Москва.

Майк Мартин откри квартирата си при задната стена на трите декара градина. Беше бунгало с едно помещение, в което имаше походно легло, маса, два стола, ред куки на стената, кана и леген на шкафа в единия ъгъл.

По-нататъшното проучване разкри наблизо нужник и кран със студена вода на стената. Тоалетът очевидно щеше да е съвсем примитивен, а храната вероятно щяха да му подават от вратата на кухнята, зад вилата. Въздъхна. Къщата край Рияд остана много далеч. Намери няколко свещи и кибрит. На мъждивата им светлина метна одеяла на прозорците и се залови да обработва грубите плочи на пода с джобното си ножче.

След като цял час стърга плесенясалия хоросан, успя да вдигне четири от тях, а след още четвърт час копане с цветарската лопатка, която откри в близката барака с инструменти, направи дупка, която можа да поеме радиостанцията, батериите, касетофона и сателитната чиния. Смес от кал и слюнка, натрита в цепнатините между плочите, скри и последните следи от дейността му.

Малко преди полунощ изряза с ножа си фалшивото дъно на кошницата и изсипа сламата на истинското дъно, така че не остана и следа от празното място отдолу. Докато работеше, кокошките ровеха по пода, търсейки с надежда несъществуващи зърна, но не ги намериха и изкълваха няколко буболечки.

Мартин изяде последните маслини и остатъка от сиренето, сподели парчето питка със спътничките си, заедно с канче вода, налято от крана на стената.

Кокошките бяха върнати в кошницата и ако все пак забелязаха, че домът им е с десет сантиметра по-дълбок, не се оплакаха. Бяха уморени и заспаха.

Като последен жест преди да се завие в одеялото и да последва примера им, Мартин препика обилно в тъмното розите на Куликов.

Вътрешният му часовник го накара да се събуди в 4 сутринта. Извади апаратурата от пластмасовите торбички, записа кратко съобщение за Рияд, ускори го двеста пъти, свърза касетофона с предавателя и изправи сателитната чиния, която зае по-голямата част от мястото в средата на бараката, и я насочи към отворената врата.

В 4.45 ч. изпрати единичен „откос“ по канала за деня, разглоби отново всичко и го върна под пода.

Небето над Рияд все още беше катраненочерно, когато една подобна чиния на покрива над бюрото на СИС улови едносекундния сигнал и го подаде в комуникационния център. „Прозорецът“ за предаванията беше от 4.30 до 5.00 ч. сутринта и прослушвателите стояха будни.

Две въртящи се ленти записаха предаването от Багдад и предупредителната светлина премига, за да привлече вниманието на операторите. Те забавиха съобщението двеста пъти, докато зазвуча в слушалките в „открит“ текст. Един от тях го стенографира, сетне го написа на пишеща машина и излезе от стаята.

В 5.15 ч. някаква ръка разтърси и събуди ръководителя на бюрото Джулиан Грей.

— Черната мечка. Настанил се е.

С нарастваща възбуда Грей прочете дешифровката и отиде да събуди Саймън Паксман. Ръководителят на сектора за Ирак сега беше командирован за продължително време в Рияд, а задълженията му в Лондон бяха поети от неговия помощник. Той седна в леглото съвършено буден и прочете листчето.

— Мамка му, дотук добре.

— Проблемът може да възникне — рече Грей, — когато се опита да събуди Йерихон.