Юмрукът на бога

Текстът беше прост и по същество. Важен клиент на Кутс скоро щял да прави значителен превод в шифрованата сметка на клиент на Винклербанк, а именно сметка номер еди-кой си. Клиентът на Кутс им съобщил, че поради технически причини ще има забавяне от няколко дни до осъществяването на превода. Ако клиентът на Винклербанк запита защо сумата не е пристигнала навреме, Кутс ще бъдат изключително благодарни, ако господата Винклер информират техния клиент, че преводът наистина е на път и ще пристигне без никакво излишно забавяне. И, накрая, Кутс ще са много благодарни, ако бъдат уведомени за пристигането на своето писмо.

Барзилаи смяташе, че тъй като банките обичат да получават пари, а Винклербанк повече от много други, сериозната стара банка на улица „Балгасе“ ще бъде така любезна да отговори с писмо на банкерите на кралската династия Уиндзор. И се оказа прав.

Пликът от Тел Авив съответстваше на хартията и носеше британски печати, очевидно нанесени от пощенската станция на Трафалгар Скуеър два дни преди това. Беше адресиран до ДИРЕКТОРА, СМЕТКИ НА ЗАДГРАНИЧНИ КЛИЕНТИ, ВИНКЛЕРБАНК и т.н. Разбира се, такава длъжност във Винклербанк нямаше, тъй като работата беше разделена между трима.

Пликът беше пъхнат късно през нощта в пощенската кутия на банката.

По това време специалният екип Ярид наблюдаваше банката вече цяла седмица, отбелязвайки и снимайки рутинното й ежедневие — кога я отварят и затварят, кога пристига пощата, кога тръгва куриерът из града, кога служителката на рецепцията сяда зад бюрото си във фоайето на партера, а охраната — на едно по-малко бюро срещу нея.

Винклербанк не беше настанена в нова сграда. „Балгасе“, както и целият район на Францисканерплац се намира в старата част на града, близо до Зингерщрасе. Вероятно сградата на банката някога е била жилище на семейство на тежък търговец, солидна и просторна, скрита зад тежка дървена врата, украсена с дискретна месингова табела. Хората от екипа бяха разгледали разположението на подобна къща на площада, представяйки се за клиенти на счетоводната кантора, настанена в нея. Сградата беше само пететажна, с не повече от шест стаи на етаж.

Едно от нещата, които те забелязаха, бе, че всяка вечер, тъкмо преди времето за затваряне, изходящата кореспонденция се пуска в пощенската кутия на площада. Тази работа вършеше портиерът-охрана, който след това се връщаше в сградата, за да държи вратата отворена, докато персоналът излезе навън. Най-накрая, преди да си тръгне самият той за вкъщи, пускаше в сградата нощния пазач, който се затваряше отвътре, дърпайки безброй резета, сякаш дебелата дървена врата трябваше да издържи удара на брониран автомобил.

Преди пликът от Кутс, Лондон, да бъде пуснат в пощенската кутия на банката, ръководителят на „техничарите“ от Невиот разгледа пощенската кутия на Францисканерплац и презрително се изсмя. Тя едва ли представляваше проблем. Един от хората му беше първокласен специалист по отваряне на ключалки и той я отвори и затвори за три минути. Благодарение на онова, което разбра за нея, когато я отвори, той успя да направи ключ. След няколко дребни донатъкмявания изработеният от него ключ работеше не по-зле от този на пощенския служител.

По-нататъшното наблюдение разкри, че охраната на банката пуска изходящата кореспонденция между двайсет и трийсет минути преди редовното й събиране в 6 ч. следобед от служебния пикап на пощите.

В деня, когато писмото на Кутс падна през процепа на пощенската кутия, хората от специалния екип Ярид и ключарят от Невиот работеха съвместно. Докато охраната на банката се връщаше по уличката към сградата, ключарят отвори вратичката на пощенската кутия. Двайсет и двата плика от Винклербанк лежаха най-отгоре. За трийсет секунди извадиха плика адресиран до господата Кутс в Лондон, върнаха останалите и заключиха отново кутията.

И петимата членове на екипа Ярид бяха пръснати по площада, за да не би някой да се опита да попречи на „пощаджията“, чиято униформа, купена набързо във вехтошарски магазин, приличаше забележително на действителните униформи на виенските пощенски служители.

Добродушните виенчани не бяха свикнали агенти от Близкия изток да нарушават неприкосновеността на пощенските им кутии; на площада по това време имаше само двама души и никой от тях не обърна внимание на човека, който изглеждаше като пощенски служител и се занимаваше със законната си работа. Двайсет минути по-късно истинският пощенски служител свърши онова, което трябваше, но предишните минувачи вече ги нямаше, и на тяхно място бяха дошли други.

Барзилаи отвори отговора на Винклербанк до Кутс и забеляза, че е кратък, но любезен, като уведомяваше за получаването на писмото им. Бе написан на приличен английски и подписан от Волфганг Гемютлих. Ръководителят на операцията вече знаеше точно кой контролира сметката на Йерихон. Оставаше да го пречупят или да се доберат до него. Но Барзилаи не знаеше, че проблемите му едва сега започват.

Когато Майк Мартин напусна руската резиденция в Мансур, отдавна се беше стъмнило. Не виждаше никаква причина да безпокои руснаците, излизайки през главната врата; имаше една много по-малка врата на задната стена с ръждясала ключалка, от която му дадоха ключ. Той извади велосипеда си на уличката, заключи отново вратата и започна да върти педалите.

Знаеше, че му предстои много работа. Чилийският дипломат Монкада беше описал подробно и точно на служителите на Мосад, които го разпитаха след като напусна страната, къде е разположил трите тайника предназначени за съобщения от него за Йерихон, и къде трябва да се сложат знаците с тебешир, за да подскажат на невидимия информатор, че го чака съобщение. Мартин реши, че не му остава друго, освен да използва и трите наведнъж, като остави едно и също съобщение навсякъде.

Беше написал тези съобщения на арабски на тънка хартия за въздушна поща и бе сгънал всяко от тях в квадратна пластмасова торбичка. Трите торбички бяха прикрепени с лепенки от вътрешната страна на бедрото му. Тебеширите се намираха в страничен джоб.

Първата му спирка беше гробището Алуазия, от другата страна на реката в Рисафа. Познаваше го, защото го помнеше от едно време и го бе разучавал продължително на снимки в Рияд. Но да намери вадещата се тухла в тъмното, беше нещо съвсем различно.

Около десет минути опипва с върховете на пръстите в тъмнината, преди да открие онова, което му трябваше. Но беше точно там, където бе казал Монкада. Измъкна тухлата, пъхна пластмасовия плик зад нея и я върна на мястото й.

Следващият обект също беше стара и разнебитена стена, този път близо до разрушената крепост в Аадхамия, където от древния ров бе останало едно застояло езерце. Недалеч от крепостта се намираше светилището Иман Аладхам, старо и рухнало като крепостта. Мартин намери стената и самотното дърво, растящо опряно в нея. Пресегна се зад дървото и преброи десет реда тухли от горе на долу. Десетата тухла се клатеше като прогнил зъб. Мартин провери дали някой не го следи, но беше съвършено сам; никой не би искал да се доближи до това пусто място след стъмване.

Третата и последна спирка беше друго гробище, този път британското, отдавна изоставено, в Уазирая, близо до Турското посолство. Както и в Кувейт, трябваше да намери един гроб, но скривалището не беше под мрамора на плочата, а в малка каменна ваза, циментирана там, където би трябвало да е надгробният камък, в края на отдавна изоставен парцел.

— Няма нищо — прошепна Мартин на отдавна покойния войник на Империята, който почиваше отдолу, — продължавай в същия дух, чудесно се справяш.

Тъй като Монкада беше работил в сградата на Обединените нации на километри надолу по пътя за летището, той съвсем разумно беше избрал местата, където да оставя знаците с тебешир, близо до широките улици на Мансур, за да могат да се забелязват от минаваща кола. Правилото беше, че онзи, който види знака, ще разбере за кой от тайниците става дума и ще го изтрие с влажна кърпа. Минавайки оттам след ден-два, онзи, който е поставил знака, ще забележи, че го няма, и ще знае, че съобщението му е получено и (по всяка вероятност) тайникът е посетен, а пратката — прибрана.