Юмрукът на бога

— Не за дълго, рефик. Скоро ще…

Сетне започнаха страничните шумове и думите се изкривиха. Но те подействаха върху човека в Багдад като шок. Той прекъсна другия:

— Млъкни, ибн-ал-гахба.

Сетне тресна слушалката, сякаш внезапно и с ужас осъзнал, че линията не е сигурна.

Операторът пусна записа три пъти на малко по-различна скорост.

— Какво смяташ?

— Първо, и двамата са партийни членове — отвърна Мартин. — Само хората от партийната йерархия използват обръщението „рефик“, другарю.

— Точно така, следователно имаме двама големи началници, които си бъбрят за струпването на американско оръжие и за провокациите на американската авиация при границата.

— После един от тях се възбужда, вероятно се гневи, донякъде изпада в екзалтация. Използва израза „не за дълго“…

— Иска да каже, че ще настъпят промени ли? — попита Плъмър.

— Така изглежда — отвърна Мартин.

— Следват изкривените думи. Но чуй как реагира другият, Тери. Той не само прекъсва разговора, а нарича колегата си „курвенски син“. Доста силничко, а?

— Много силно. Само по-старшият от двамата може да използва този израз и да му се размине — потвърди Мартин. — Какво, по дяволите, го е предизвикало?

— Изкривената част от записа. Чуй отново.

Операторът пусна отново тази фраза.

— Нещо за Аллах? — предположи Плъмър. — Скоро ще бъдем с Аллах? Ще бъдем в ръцете на Аллах?

— На мен ми звучи като: „Скоро ще имаме… нещо… нещо… Аллах“.

— Добре, Тери. Готов съм да се съглася. Може би „Аллах ще ни се притече на помощ“…?

— Да, но тогава защо другият ще избухне в ярост? — попита Мартин. — Да призовеш добрата воля на Всевишния на своя страна не е нещо ново. Нито пък обидно. Не зная. Можеш ли да ми дадеш презапис на лента да го слушам у дома?

— Разбира се.

— Пита ли американските братовчеди за това?

Макар и само от няколко седмици да се намираше в контакт с този странен свят, Тери Мартин започваше да използва неговия език. За хората от британското разузнаване собствените им колеги са „приятели“, а американските — „братовчеди“.

— Разбира се. Във форт Мийд са хванали същия разговор чрез един от сателитите. И те не могат да го разберат. Всъщност не му отдават голямо значение. За тях е маловажен.

Тери Мартин потегли обратно с колата с малката касета в джоба си. За голямо раздразнение на Хилари той непрекъснато пускаше краткия разговор на касетофона до леглото им. На протестите Тери отвръщаше, че понякога и Хилари се върти като шугав, докато открие някоя от думите в кръстословицата на „Таймс“. Хилари се възмути от сравнението.

— Поне научавам отговора на следващата сутрин — сопна се той, обърна се настрана и заспа.

Тери Мартин не намери отговора на следващата сутрин, дори и на по-следващата. Той пускаше записа през междучасията и във всеки свободен момент, нахвърляйки възможните алтернативи за неясните думи. Но смисълът все така му убягваше. Защо другият участник в разговора така се гневи на едно безобидно споменаване на Аллах?

Едва пет дни по-късно проумя какво означават двата гърлени и шипящият звук, които съдържаше изкривената фраза.

Веднага опита да се свърже със Саймън Паксман в Сенчъри Хаус, но му казаха, че той ще отсъства до второ нареждане. Помоли да го свържат със Стив Ланг, но оперативният ръководител за Близкия изток също не беше на разположение.

Паксман беше в продължителна командировка в щаба на СИС в Рияд; Ланг се намираше там за важно съвещание с Чип Барбър от ЦРУ.

Човекът, когото наричаха „наблюдателя“, пристигна от Тел Авив през Лондон и Франкфурт във Виена, където никой не го посрещна. Взе такси от аерогара „Швехат“ до хотел „Шератон“, където имаше резервация.

Той беше червендалест и общителен мъж, виден американски адвокат от Ню Йорк, снабден с необходимите документи за това. Американският му английски беше безпогрешен, което съвсем не беше изненадващо, като се има предвид, че беше прекарал много години в Щатите, а немският му — приемлив.

Няколко часа след пристигането си се възползва от машинописните услуги на „Шератон“, за да състави и редактира любезно писмо на бланка на фирмата си до някой си Волфганг Гемютлих, вицепрезидент на Винклербанк.

Бланката беше напълно автентична и ако някой би се сетил да провери по телефона, щеше да се увери, че подписаният е старши съдружник в много престижна юридическа кантора в Ню Йорк, макар да се намираше в отпуск (нещо, което Мосад беше проверил на място) и съвсем да не беше човекът във Виена.

Писмото беше едновременно интригуващо и обстоятелствено, както и трябваше да бъде. Авторът му представял много богат и високопоставен клиент, който сега искал да вложи значителна част от своето богатство в Европа.

Точно този клиент настоял, очевидно след като говорил със свой приятел, да се обърнат по този въпрос към Винклербанк и конкретно и лично към добрия хер Гемютлих.

Авторът би уредил предварително среща, но както неговият клиент, така и юридическата му фирма отдавали голямо значение на изключителната дискретност, като се избягват откритите телефонни линии и факсове, когато ставало дума за делата на съответния клиент, затова той се възползвал от посещението си в Европа, за да прескочи лично до Виена.

Програмата, за съжаление, му позволявала да прекара само три дни във Виена, но ако хер Гемютлих бъде така любезен да му отдели време за разговор, той, американецът, с удоволствие ще се отбие в банката.

Писмото беше пуснато лично от американеца в пощенската кутия на банката през нощта, а до пладне на следващия ден куриерът й достави отговора в „Шератон“. Хер Гемютлих щял да се радва да се срещне с американския адвокат на другата сутрин в десет часа.

От мига, когато въведоха „наблюдателя“, очите му не пропуснаха нищо. Бележки не си водеше, но той отбелязваше и запомняше всяка подробност. Служителката във фоайето провери документите му, обади се горе да се увери, че наистина го очакват, и портиерът го придружи — през целия път до вратата, на която почука. „Наблюдателят“ така и не остана сам нито за миг.