Юмрукът на бога

Лично той не изпитваше друго освен презрение към човека в Багдад. Добре документираните сведения, описващи геноцид, мъчения и убийства, го отвращаваха. Саддам не беше войник, никога не е бил, а доколкото е съществувал истински военен талант в армията му, той до голяма степен го бе пропилял, защото отменяше решенията на своите генерали, дори бе наредил да екзекутират най-добрите.

Не там беше проблемът; работата се състоеше в това, че Саддам Хюсейн беше поел пълното ръководство в политическата и военната област и всичко, което правеше, беше лишено от всякакъв смисъл.

Навлезе в Кувейт в неподходящ момент и по неподходящ повод. Сторил веднъж това, той провали всички шансове да увери другите араби, че е готов на преговори, че се поддава се на убеждаване и че проблемът може да се реши в рамките на преговори между арабите. Да бе поел по този път, той, вероятно съвсем правилно, можеше да разчита, че петролът ще продължава да тече и Западът постепенно ще изгуби интерес, докато съвещанията между арабите се затлачат с години.

Той обаче доведе Запада със собствената си глупост, а в добавка към окупирането на Кувейт, изнасилванията и зверствата, опитът му да използва западни граждани като човешки щитове бе гарантирал пълната му изолация.

В самото начало имаше в краката си богатите петролни полета в североизточната част на Саудитска Арабия, но се въздържа да ги завладее. Със своята армия и въздушни сили, при добро военно ръководство би могъл да стигне дори до Рияд и да диктува условията си. Не го направи, а докато стоеше в Багдад и замисляше една след друга пропагандни кампании, които завършваха с катастрофа, пред него се вдигна „Пустинният щит“.

Може да беше опитен в мръсните игри, но по отношение на стратегията беше пълен некадърник. И все пак, разсъждаваше британският генерал, може ли човек да е толкова глупав?

Дори и пред лицето на въздушната мощ, която сега се бе изправила срещу му, всяко нещо, което правеше, беше погрешно от политическа и военна гледна точка. Имаше ли представа какъв ужас щеше да се изсипе от небето над Ирак? Наистина ли не схващаше каква огнева мощ щеше да върне за малко повече от месец бронираните му войски десет години назад?

Генералът спря и се загледа на север през пустинята. Тази нощ нямаше луна, но в пустинята звездите са толкова ярки, че тяхната светлина стига, за да се видят неясни очертания. Теренът беше равен, в края си опираше до един лабиринт от пясъчни валове, окопи, минни полета, преграждения с бодлива тел и дерета — иракските отбранителни линии, през които американските сапьори щяха да прокарат с взривове път за настъплението на танковете Чалънджър.

И все пак тиранинът в Багдад имаше коз, за който генералът знаеше и от който се боеше. Саддам можеше просто да се изтегли от Кувейт.

Времето не беше на страната на съюзниците; то принадлежеше на Ирак. На 15 март щеше да започне мюсюлманският рамадан. В продължение на месец, между изгрев и залез-слънце, мюсюлманите нямаше да поемат вода или храна. Яде се и се пие през нощта. При това положение, по време на рамадана, една мюсюлманска армия почти не е в състояние да воюва.

След 15 април пустинята щеше да се превърне в ад, като температурите щяха да достигнат 55 градуса. У дома щеше да нараства натискът момчетата да се приберат, а мъките в пустинята щяха да станат непоносими. При това положение щеше да се наложи съюзниците да се изтеглят и те никога повече нямаше да се върнат по същия начин. Коалицията беше нещо единствено по рода си.

И така, крайният срок беше 15 март. Като се имаше предвид, че войната по суша може да трае най-много двайсет дни, тя трябваше да започне до 23 февруари, в противен случай ставаше безсмислена. Но Чък Хорнър имаше нужда от трийсет и пет дни въздушна война, за да смаже иракското въоръжение, полкове и отбрана. 17 януари — това беше последната възможна дата.

Ами ако Ирак се изтегли? Щеше да остави половин милион съюзници разтеглени като последни глупаци в пустинята, увиснали в безтегловност, и за тях щеше да има само един път — назад. И въпреки това Саддам продължаваше да е непреклонен — не искаше да се изтегли.

„Какво е намислил този луд?“, запита се отново генералът. Дали чака нещо, някаква божествена намеса, сътворена от собственото му въображение, която да смаже враговете и да го направи победител?

Чу някой да вика откъм танковия лагер зад него. Обърна се. Командирът на Ирландските хусари на Нейно величество Артър Денаро го викаше на вечеря. Плещестият веселяк Артър Денаро, който един ден щеше да е в първия танк, преминал през бреша в иракската отбрана.

Усмихна се и тръгна назад. Щеше да е приятно да приклекне в пясъка с войниците, да гребе боб от канчето, да слуша на сиянието на огъня различните гласове, равния носов диалект на ланкашърците, търкалящите се „р“-та на хампшърците и мекия изговор на ирландците; смеха при закачките и шегите, грубия речник на войниците, които говорят направо, без да украсяват мислите си.

Мътните го взели онзи на север! Какво, по дяволите, чака той?

Глава 14

Отговорът на въпроса, който си задаваше британският генерал, лежеше на тапицирана количка под флуоресцентните светлини на завод, който се намираше на двайсет и четири метра под равнището на иракската пустиня.

Един инженер лъсна за последен път устройството и отстъпи бързо назад, заставайки мирно, преди двамата въоръжени мъже от Амн-ал-Хас, охраната на президента, да затворят вратата.

Четирима от присъстващите стояха почтително около мъжа в центъра. Както обикновено той носеше бойна униформа, лъснати до блясък черни ботуши от телешки бокс, препасан на кръста пистолет, зелен шарф, който скриваше триъгълника между куртката и врата.

Един от четиримата беше личният телохранител, който не го напускаше дори тук, където всеки бе проверяван по пет пъти за скрито оръжие. Между президента и телохранителя стоеше зет му Хюсейн Камел, министър на гражданската и военната промишленост.

От другата страна на президента стоеше мозъкът на иракската програма, доктор Джаафар Ал-Джаафар, геният, когото открито наричаха иракския Робърт Опенхаймер. До него, но малко по-назад, стоеше доктор Салах Сиддики. Джаафар беше физикът, а Сиддики — инженерът.

Стоманата на отрочето им лъщеше матово на бялата светлина. Беше четири и половина метра дълго и един в диаметър.

Метър и двайсет в задния край бяха заети от сложно устройство за поемане на удара, което щеше да бъде изоставено в момента, когато снарядът бъде изстрелян. Дори останалата част — триметров корпус, беше всъщност снаряден пръстен, ръкав, съставен от осем еднакви секции. Малки, заредени с взрив болтове щяха да го раздробят, когато снарядът потегли към своята цел.

Пръстенът беше необходим, за да пригоди шейсетсантиметровия диаметър на снаряда към еднометровия калибър на изстрелващото устройство и да запази четирите неподвижни перки на опашката му.

Ирак не разполагаше с телеметрични уреди за управляване на подвижни перки чрез радиосигнали от земята, но неподвижните щяха да стабилизират тялото в полет и да не му позволят да се колебае и да падне надолу.

Носовата част беше от свръх яка стомана и остра като игла. И тя щеше в даден момент да бъде отстранена.