Юмрукът на бога

За опит на собствена територия не можеше да става и въпрос, щеше да е пълна лудост. Може би някога да е било възможно да се изпрати кораб дълбоко в южната част на Индийския океан, да бъде напуснат и опитът да се проведе там, но не и сега. Всички пристанища бяха плътно блокирани. Но можеха да поканят екип от Международната агенция по атомна енергия във Виена да разгледа и да се убеди, че това не е лъжа. В края на краищата МАГАТЕ беше идвала почти всяка година и винаги беше изкусно заблуждавана за онова, което става. При положение че им позволяха да видят със собствените си очи, те трябваше да повярват, да се покаят за предишната си доверчивост и да потвърдят истината.

Но той, Рахмани, току-що беше чул, че този път официално се забранява. Защо? Защото всичко беше лъжа ли? Или защото президентът е наумил нещо друго? И, нещо още по-важно, какво означаваше това за него, Рахмани?

От месеци насам беше разчитал, че Саддам Хюсейн ще се набута слепешката в една война, която не може да спечели, а я виж какво беше направил. Рахмани беше разчитал на поражение, което да завърши с уредено от американците сваляне на президента и със собственото му издигане в подпомаган от американците режим. Сега нещата се бяха променили. Разбра, че има нужда от време, за да премисли и да реши как да разиграе удивителната нова карта.

Тази вечер, след падането на мрака, на стената зад халдейската черква „Свети Йосиф“ в Християнския квартал се появи знак с тебешир. Приличаше на полегнала осмица.

През нощта жителите на Багдад трепереха. Въпреки непрекъснатата пропаганда по иракското радио и сляпата вяра на мнозина, че всичко казано е вярно, имаше и други, които тайно слушаха предаванията на Световната служба на Би Би Си на арабски, приготвяна в Лондон, но излъчвана от Кипър, и знаеха че Бени Наджите казват истината. Задаваше се война.

В града приемаха, че американците ще започнат с масирана бомбардировка на Багдад, така мислеха дори в Президентския дворец. Щеше да има масови жертви сред цивилното население.

Режимът нямаше нищо против. По високите места смятаха, че глобалният ефект от такова масово избиване на граждани ще предизвика по цял свят отвращение от Америка и ще я принуди да спре и да си отиде. Ето защо все още допускаха такъв голям контингент чуждестранни журналисти, нещо повече — насърчаваха ги да се настанят в хотел „Рашид“. Щеше да има на разположение екскурзоводи, които да отведат бързо чуждестранните телевизионни камери при сцените на геноцид още щом всичко започнеше.

Жителите на Багдад някак не виждаха колко хитро е това съображение. Мнозина вече бяха избягали — чуждите поданици, насочени към йорданската граница, се вливаха във вълната от бежанци от Кувейт, докато иракчаните търсеха спасение в провинцията.

Никой не подозираше, включително и милионите телевизионни зрители в Америка и Европа, какво е истинското равнище на техническо развитие, което сега беше в ръцете на мрачния Чък Хорнър в Рияд. Никой по онова време не можеше да си представи, че повечето цели ще бъдат избирани от меню, подготвено от камерите на сателити в орбита, и че те ще бъдат сривани до земята от насочвани от лазер бомби, които рядко засягаха друго освен предназначената цел.

Жителите на Багдад знаеха като истина, научена от Би Би Си, която се процеждаше през базарите и пазарите, че четири дни след полунощ на 12 януари крайният срок за изтегляне от Кувейт ще изтече и американските бойни самолети ще се появят. Така че градът се бе смълчал в очакване.

Майк Мартин въртеше бавно педалите на велосипеда си, завивайки от улица „Шурджа“ и зад черквата. Минавайки покрай стената, той видя знака с тебешир и продължи по-нататък. В края на уличката спря, слезе от велосипеда и започна да наглася веригата, докато всъщност поглеждаше назад, натам, откъдето беше дошъл, за да види дали нещо не се движи подире му.

Нямаше нищо. Не се чуваше как хората от тайната полиция пристъпват от крак на крак във входовете, от покривите не се подаваха глави. Върна се назад, посегна с влажния парцал, изтри знака и продължи нататък.

Осмицата означаваше, че долу при реката, на по-малко от километър, под плочата в изоставения двор в пресечката на улица „Абу Науас“ го чака съобщение.

Като момче бе играл там, тичайки с Хасан Рахмани и Абделкарим Бадри покрай пристаните, там, където уличните продавачи приготвяха чудесен масгуф на жарава от камилски тръни, предлагайки на минувачите крехките порции от речен шаран, уловен в Тигър.

Магазините бяха затворени, чайните — с капаци на прозорците; малцина се скитаха покрай пристаните както те едно време. Тишината му беше полезна. Накрая на „Абу Науас“ видя група цивилни полицаи от АМАМ, но те не обърнаха внимание на фелаха, който въртеше педалите. Окуражи се при вида им; АМАМ бяха много несръчни. Ако устройваха полицейски надзор над тайника, те нямаше да сложат цяла група на такова видно място в началото на улицата, а щяха да се опитат да го направят по-елегантно, но все нещо щяха да сбъркат.

Съобщението беше там. Плочата моментално се върна на мястото си, сгънатата хартия влезе в долните му гащи. Минути след това пресичаше Тигър по моста Ахрар, връщайки се от Рисафа в Карч, а оттам в къщата на съветския дипломат в Мансур.

През изтеклите девет седмици животът бе улегнал в оградената със стени вила. Руската готвачка и съпругът й се отнасяха справедливо с него, а той бе започнал да говори по няколко думи от езика им. Пазаруваше всеки ден пресни продукти, което му даваше добро основание да обслужва всички свои тайници. Беше предал четиринайсет съобщения за невидимия Йерихон и бе получил петнайсет от него.

АМАМ го бяха спирали осем пъти, но всеки път смиреното му поведение, велосипедът и кошницата със зеленчуци, плодове, кафе, подправки и хранителни продукти, плюс писмото от дипломатическото домакинство и видимата му нищета ги караше да го отпращат по пътя му.

Нямаше как да знае какви бойни планове се оформят в Рияд, но трябваше да написва всички въпроси към Йерихон, след като ги изслуша на запис, и да чете отговорите му, за да ги изпрати на Саймън Паксман в кратките си предавания.

Бидейки военен, той можеше само да оцени, че политическите и военни сведения, давани от Йерихон, сигурно са безценни за командващия генерал, който подготвяше нападението над Ирак.

Вече беше получил нафтова печка за бараката и петромаксова лампа, за да я осветява. Купени от пазара чували от зебло служеха за пердета на всички прозорци и ако някой се доближеше, хрускането на дребните камъчета навреме го предупреждаваше.

Тази нощ се върна благодарен за топлината на дома си, дръпна резето на вратата, провери дали пердетата покриват всеки квадратен сантиметър от прозорците, запали лампата и прочете последното съобщение на Йерихон. Беше по-кратко от обикновено, но това не намаляваше въздействието му. Прочете го два пъти, да се увери, че не е престанал изведнъж да разбира арабски, и промърмори: „Боже Господи!“, махна разхлабените плочи от пода и извади касетофона.