Юмрукът на бога

За да е сигурен, че ще бъде разбран добре, прочете съобщението бавно и внимателно както на арабски, така и на английски, превключи на ускоряване и превърна петминутния си запис в секунда и половина предаване.

Излъчи го двайсет минути след полунощ.

Тъй като знаеше, че прозорецът за предаванията е между петнайсет и трийсет минути след полунощ, Саймън Паксман не си бе дал труда да си легне. Когато съобщението пристигна, той играеше карти с един от радистите. Вторият радист донесе вестта от апаратната.

— Мисля, че трябва да дойдеш и да чуеш това… веднага, Саймън — рече той.

Макар че СИС беше изпратил много повече хора, връзката с Йерихон се смяташе за толкова секретна, че по нея работеха само Паксман, ръководителят на бюрото на СИС в Рияд Джулиан Грей и двамата радисти. Трите им стаи бяха практически изолирани от останалата част от вилата.

Саймън Паксман изслуша гласа, който идваше от големия магнетофон в „апаратната“, всъщност преустроена спалня. Отначало Мартин говореше на арабски, прочитайки буквално ръкописното съобщение от Йерихон, сетне прочете два пъти своя превод на английски.

Докато го слушаше, Паксман усети голяма студена ръка да прониква дълбоко във вътрешностите му. Нещо беше се объркало, много лошо се бе объркало. Онова, което чуваше, просто не можеше да е така. Двамата други мъже стояха мълчаливо до него.

— Това той ли е? — попита настойчиво още щом съобщението завърши. Първата му мисъл беше, че Мартин е хванат и гласът е на някой, който го имитира.

— Той е, проверих на осцилоскопа. Няма съмнение, че е той.

Човешките гласове се отличават помежду си и разликата остава, независимо от усилията да се наподобят. Преди Майк Мартин да замине за Багдад, записаха гласа му. Сетне направиха същото с предаванията му, да не би ускоряването и забавянето, заедно с изкривяванията от звукозаписните машини или сателитното радиопредаване да станат причина за разлики.

Гласът, който се обади от Багдад тази нощ, съвпадаше със записания. Говореше Мартин и никой друг.

Второто, от което се страхуваше Паксман, беше да не са го хванали, измъчвали и принудили да предава това. Отхвърли мисълта като съвсем невероятна.

Имаше предварително уговорени думи, пауза, поколебаване, покашляне, което би предупредило хората в Рияд, че не предава по своя воля. И друго — беше предавал само три дни преди това.

Иракската тайна полиция може да е брутална, но не работи бързо. А Мартин беше корав човек. Ако си пречупен и преобърнат с такава скорост, човек се превръща в разнебитена, измъчена дрипа и това се проявява в изказа му.

Което означаваше, че Мартин говори истината — прочетеното от него съобщение беше точно каквото бе получил същата нощ от Йерихон. Което го оставяше с много неизвестни. Дали Йерихон е прав, греши или лъже.

— Извикайте Джулиан — нареди Паксман на един от радистите.

Докато човекът отиде да доведе Джулиан Грей от горния етаж, Паксман се обади по специалния телефон на своя американски колега Чип Барбър.

— Чип, ще направиш добре да си домъкнеш задника тук бързо — рече му той.

Човекът на ЦРУ бързо се разсъни. Нещо в гласа на англичанина му подсказа, че не е време за нощни закачки.

— Проблеми ли, друже?

— Така ми се струва — призна Паксман.

Барбър прекоси града и се озова в щаба на СИС за половин час, навлякъл пуловер и панталони върху пижамата си. Беше един след полунощ. Дотогава Паксман беше направил презапис на английски и арабски, както и дешифровка на двата езика. Двамата радисти, които бяха работили в продължение на години в Близкия изток и говореха свободно езика, потвърдиха, че преводът на Мартин е много точен.

— Сигурно се шегува — прошепна Барбър, след като чу записа.

Паксман изреди всички проверки, които вече беше направил, за да установи дали това е автентичният глас на Мартин.

— Виж какво, Саймън, това е само съобщение на Йерихон, който твърди, че е чул Саддам да казва това нещо тази сутрин… извинявай, предишната сутрин. Най-вероятно Саддам лъже. Не бива да забравяме, че той лъже за добър ден и за довиждане.

Независимо дали лъжеше или не, това не беше въпрос, който да се решава в Рияд. Местните бюра на СИС и ЦРУ можеха да подават на своите генерали тактическа и дори стратегическа военна информация от Йерихон, но политическите въпроси отнасяха до Лондон и Вашингтон. Барбър погледна часовника си. Във Вашингтон сега беше седем вечерта.

— По това време вече си бъркат коктейлите — рече той. — Ще направят добре да ги забъркат силнички. Ще предам съобщението в Лангли веднага.

— В Лондон пият какао и ядат бисквити — каза Паксман на свой ред. — Ще предам това в Сенчъри Хаус. Нека те се оправят с него.

Барбър си тръгна със своето копие от предаването, за да го изпрати на Бил Стюарт, кодирано по максимално сигурен начин, като му даде най-високия възможен приоритет — „космическо“. Това означаваше, че където и да се намира, шифровчиците ще го издирят и ще му кажат да се обади от сигурен телефон.

Паксман направи същото за Стив Ланг, когото щяха да събудят посред нощ и да му кажат да напусне топлото си легло, да излезе на студа и да тръгне към Лондон.

Оставаше още едно последно нещо, което можеше да направи Паксман, и той го стори; Мартин имаше радиопрозорец само за прослушване в четири часа сутринта. Паксман изчака да дойде това време и изпрати на своя човек в Багдад много кратко, но съвсем ясно съобщение. В него се казваше, че Мартин не бива да прави опит да се доближи до който и да е от тайниците си, докато не му се обадят. За всеки случай.

Йорданският студент Карим постигаше бавен, но непрекъснат напредък в ухажването на фройлайн Едит Харденберг. Тя му позволяваше да я държи за ръка, докато вървяха из улиците на Стара Виена и паважът проскърцваше под краката им от студа. Тя дори призна пред себе си, че намира държането за ръце приятно.

През втората седмица на януари тя получи билети за Бургтеатър — плати ги Карим. Гледаха пиеса от Грилпарцер — „Крал Гигус и неговият пръстен“.

Преди да влязат, тя възбудено обясни, че в нея става дума за стар крал с неколцина сина и че онзи, който наследи пръстена му, ще наследи и трона. Карим седя погълнат от представлението и зададе няколко въпроса по отношение на текста, към който непрекъснато се обръщаше.

В антракта Едит с удоволствие му отговори. След време Ави Херцог щеше да каже на Барзилаи, че всичко било също толкова интересно, както да гледаш как съхне боя.

— Ти си филистер — му рече човекът от Мосад. — Нямаш култура.

— Та аз не съм тук заради културата си — отвърна Ави.

— Тогава си върши работата.

В неделя Едит, набожна католичка, отиде на сутрешна литургия във Фотивкирхе. Карим обясни, че бидейки мюсюлманин, не може да я придружи, но с удоволствие ще я изчака в едно кафене от другата страна на площада.